Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (93)

Глава 93

Следващите два дни минават еднообразно, мрачно и потискащо. Дъждът, който започна, щом си тръгнах от федералната сграда, не спря да вали през цялото време. На третия ден се предполага да е слънчево — точно навреме за церемонията за почитане паметта на жертвите от кървавия Марди Гра.

Според мен това е изумително лоша идея, но тъй като вече не работя в полицията, на кого му пука какво мисли някакъв си готвач на аламинути? Полицията, кметът и, без съмнение, Търговската камара искат да уверят всички, че Ню Орлиънс е още тук и стои здраво на краката си, затова са организирали служба за девет сутринта на хиподрума „Феър Граундс“ — най-голямото открито пространство в Голямото спокойствие и мястото, където се провежда ежегодният Фестивал на джаза и историята. Наред с губернатора, двама сенатори, няколко конгресмени и вицепрезидента, се очаква към събитието да се стекат стотици местни жители и туристи, за да отпразнуват оцеляването на Ню Орлиънс.

Само че през двата дни преди насрочената дата аз спя като пребит. Прекарвам часове наред в разговори с Ванеса, по време на които научавам повече за нея и за здравословното й състояние, обсъждаме вариантите за лечение и й помагам да си състави план за финансирането му, така че вече ще е освободена от веригата, свързваща я с Лукас. Предбрачният им договор е официално анулиран, след като тя заплаши да разкаже на медиите за агресивното му поведение и да съсипе репутацията му, бизнеса и целия му живот.

Прекарвам цял следобед в оглед на пострадалата каравана. По покрива и вратата има бразди и дупки от сачмите, с които Марлийн щеше да ми отнесе главата. Взираме се в дупките няколко минути, докато Ванеса бърше бездруго чистия плот в предната част на караваната.

Дъждът трополи по покрива. Аз поклащам глава.

— Мар, ако беше стреляла трийсетина сантиметра по-надолу, щеше да имаш адски много за чистене. Кръвта и мозъкът ми щяха да се пръснат навсякъде.

Марлийн се ухилва.

— Кръв може би, но чак пък мозък. — Тя прокарва пръсти по продупчения метал. — Този път поправката не би трябвало да отнеме много време, как мислиш?

И тогава ми хрумва.

— Не — казвам. — Няма да я поправяме.

— Какво?

Аз също докосвам увредения метал.

— Не. Ще я оставим така. Да напомня през какво минахте двете с Ванеса — през какво минахме всички ние — и как никога няма да го забравим.

Марлийн кимва.

— Направо си пълен с философски изненади.

Ванеса се провиква:

— А кой, мислиш, го образова на философски теми?

Марлийн клати изумено глава.

— Вие двамата… или се усамотете някъде, или ме оставете да си тръгна, за да останете насаме.

Вечерта преди възпоменателната церемония с Ванеса хапваме в прочутия ресторант на Дуки Чейс, после се прибираме и веднага си лягаме. Преди да заспи, тя пита:

— Ще ходиш ли на службата утре?

— Не — отвръщам, докато главата ми потъва във възглавницата, а душата ми потъва в съня. — Прекалено много хора ще има, ще е лудница. Спокойно мога да я гледам по телевизията.

— Но ако я гледаш по телевизията, няма да е същото — нежно възразява тя, като ме гали по косата.

— Не ме интересува.

Ванеса казва нещо, но не го чувам, защото вече спя.

Събуждам се и осъзнавам, че съм сам.

Къщата е празна.

Надушвам обаче изкусителен аромат.

Прясно смляно кафе.

Измъквам се от леглото с прозевки и поглеждам часовника.

Тъкмо минава седем сутринта и в кухнята има кана прясно кафе.

И бележка.

Здравей, сънливко…

Понеже ще искаш да се наспиш, с Марлийн ще откараме караваната до „Феър Граундс“, за да гледаме церемонията и да продадем малко закуски.

Гледай я по телевизията, щом искаш, но може и да се присъединиш към нас.

И накрая, най-хубавата част от бележката.

С обич завинаги,

Ванеса

Наливам си чаша кафе.

Обич, да.

Отивам в дневната, настанявам се на дивана и включвам телевизора. Прехвърлям всички новинарски канали — като почти цялото останало население на Града на полумесеца, и на мен ми е писнало от непрекъснатите репортажи за атаките на Марди Гра — и накрая се спирам на канала с класически филми, по който в момента не върви филм, а черно-бял сериал — намирам го за скучен.

Накрая избирам метеорологичния канал — там попадам на наперена блондинка, тъкмо съобщаваща днешната прогноза, която вещае добре дошла промяна след трите дни на ветрове и бури.

Слушам я с половин ухо, докато се чудя дали да се върна в леглото, или да постъпя като възрастен и да отида при Марлийн и Ванеса. В този момент нещо се случва.

— … както казват пилотите, условията ще бъдат ТВН, когато официалният самолет на вицепрезидента се приземи на летището във военната база на Ню Орлиънс след по-малко от два часа.

Замръзвам.

ТВН.

Защо това съкращение ме впечатли толкова?

Усещам старите си полицейски сетива да трептят, както когато ви попадне късче улика, което ще разкрие целия случай и ще хвърли ярка светлина върху случилото се, как се е случило и какво друго може да се случи.

ТВН.

В авиацията това значи „таван и видимост неограничени“… С други думи, идеални условия за летене.

В главата ми отеква гласът на Били Нийдъм:

Едва започваме. Честна дума.

И след няколко секунди:

Възможностите са необятни като небесата.

Истината ме удря в корема като чук.

Атаките отпреди три дни… това е било само увертюрата.

За да привлече внимание. Медии. Много внимание.

В момента медиите, политиците и почти шейсет и пет хиляди невинни души се събират на открито, уязвимо място…

А Били Нийдъм, частен пилот, който разполага с много ресурси, дебне шанса да нанесе следващия си удар. Възможностите са необятни като небесата.

Скачам от дивана толкова бързо, че изпускам кафето си на теракотения под и чашата се пръсва на парчета.