Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (64)

Глава 64

В далечината мигащи червени и сини светлини проблясват в нощното небе.

Мамка му. Цял керван полицейски коли. И се носят насам с пълна скорост.

Толкова за плана ми да не пришпорвам нещата с Ангъс.

— Ще трябва да ми кажеш повече — настоявам. — Подробности за атаката. Конкретна информация. И то веднага.

— Нали ти казах, човече. Казах ти всичко, което…

— Глупости! — изкрещявам. — Колко платформи и трактори ще използват? Коя част на града ще ударят? Кой парад? Кога?

Той започва да си дъвче устната. За момент решавам, че е преосмислил ситуацията и иска да ми помогне. Може би просто задавам грешните въпроси.

— Дай ми имена тогава — почти му се примолвам. — Да започнем оттам. Кой друг беше в екипа?

— Арийските братя дойдоха от други места. От целия щат. Знам ги само с бойните им имена.

— Спомена, че е имало и други. Те кои са?

Ангъс се изхрачва през парапета към мастилената вода на канала.

— За циганите и тюрбаните ли говориш? Никаква идея нямам. Не говоря с животни. Имаше дори един проклет руснак, представяш ли си? Имаше и очилати умници — със сигурност по-умни от теб, ченге.

Яростта ме завладява. Посягам и сграбчвам този задник за изпотената, изплескана с кръв тениска и го дръпвам рязко.

— Чуй ме сега, боклук мръсен — изръмжавам. — В най-добрия случай те чака обвинение в нападение с цел нанасяне на телесна повреда и участие в заговор за извършване на терористичен акт. Присъдите варират от трийсет и пет години до доживотна без право на предсрочно освобождаване. Виждаш ли ченгетата, които идват насам? Не идват да ти помогнат. Но аз бих могъл, ако ти помогнеш на мен. Познавам няколко добри адвокати в града. И няколко отстъпчиви съдии. Схващаш ли какво ти казвам? Та, ако не искаш да умреш в затвор с максимално ниво на сигурност, аз съм ти единствената надежда.

Изглежда, че думите ми най-сетне стигат до мозъка му.

— „Свети кръст“ — изломотва Ангъс.

— Какво значи това? — питам. — Някакъв код ли е? Нещо религиозно?

— „Свети кръст“ е място — почти проплаква той. — Там трябваше да се съберем тази нощ. Една барака на ъгъла на „Флъд“ и „Дофин“.

Нощна сбирка. В опасна част на града. В изоставена къща.

Определено звучи като среща на терористична клетка в най-новата тайна квартира.

И не е изключено тази среща да се провежда в момента!

Блъсвам Ангъс на земята и хуквам към колата.

„Свети кръст“ е квартал в Девети долен район. Няма и десет километра дотам. Ако извадя късмет — да, знам, едва ли, — мога да стигна за петнайсет минути.

Дърпам дръжката, отварям широко вратата на автомобила… и мигновено ослепявам от двете хиляди лумена на полицейския прожектор.

Чувам свистене на гуми, отваряне на други врати и тропот на крака по земята.

— ФБР! — крещи някой. — Не мърдай! Вдигни си проклетите ръце!