Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (86)

Глава 86

Тази вечер залезът е сърцераздирателно красив, въпреки че го виждаме само през процепа на открехнатите прозорци. Небето е пламнало в наситено, пищно алено.

Подходящ край на деня.

Най-кървавият ден в историята на Ню Орлиънс от войната през 1812^[1] година насам, макар да имам чувството, че можеше да бъде много, много по-зле.

Тримата с Ванеса и Марлийн оставаме в караваната, въпреки че вътре все още мирише силно на барут от изстрела, който за малко не ми отнесе главата. Наблизо още вият сирени, а над главите ни кръжат военни хеликоптери, докато аз отчаяно се опитвам да се свържа с Кънингам и с горещата линия на ФБР, за да им кажа за Били.

Никое от обажданията ми не стига до адресата. Успявам да оставя три съобщения в гласовата поща на Кънингам, но той не се обажда.

Накрая Ванеса казва:

— Я виж ти, като че ли спасителната кавалерия пристига, Кейлъб.

Надзъртам през пролуката между прозорците и ми става по-спокойно. Два джипа на Националната гвардия са спрели наблизо. От тях слизат войници и започват да вадят дървени и метални барикади от ремаркетата.

Ванеса пита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че е време да се върна там — отвръщам. — Но трябва да внимаваме… Онези сигурно са свръхизнервени.

Оставям автомата в караваната и затъквам пистолета си в колана на джинсите. Отварям вратата и се провиквам:

— Национална гвардия! Излизаме! Излизаме!

Измъкваме се един по един от караваната с вдигнати ръце. Към нас се приближават сержант и войник, които ни казват:

— Съжаляваме, тук не се допускат цивилни. Напуснете. Градът се намира във военно положение и Френският квартал се евакуира.

Марлийн е мрачна и безмълвна — определено е по-различна от обичайното.

— Колко… колко е зле?

— Мамка му, госпожо — изругава войникът, редник афроамериканец, който изглежда ядосан и решителен. — Нямам представа, но поне стрелбата поспря. Време е да тръгвате.

Ванеса също се присъединява:

— Може ли да вземем караваната?

Сержантът — жена от латиноамерикански произход, която изглежда по-възрастна от редника, казва:

— Я виж ти, прочутият „Готвачът убиец“… Няма да стане, съжалявам. Не се допуска цивилен транспорт.

Намесвам се:

— Сержант, аз съм бивш полицай от нюорлиънската полиция и разполагам с жизненоважна информация за атаките… Може ли да ползвам радиооборудването ви?

Редникът започва да се смее.

— Да, стига да функционираше. Изглежда, са сложили грешните детектори на радиоприемниците. Така си върши работата държавната администрация.

Тримата поемаме предпазливо по опустелите улици, минаваме покрай два пункта за проверка на щатската полиция — където, за щастие, не ни претърсват, защото щях да се затрудня с обяснението защо нося пистолет — и стигаме до дома ми в Треме. В този момент тук е толкова безопасно, колкото на което и да е друго място в града.

Казано иначе, изобщо не е безопасно.

По улиците се движат коли, но нито една не е цивилно превозно средство. Има пожарни и линейки. Полицейски и немаркирани автомобили. Още джипове на Националната гвардия и военни камиони. Докато вървим, без да бързаме, въздухът се замъглява от облаци дим и страх.

Живея в Ню Орлиънс, откакто съм се родил. Преживял съм бунтове. Преживях Катрина.

И никога не съм виждал нещо подобно.

А ако Били не ме е излъгал, значи има още.

Макар засега всичко да изглежда спокойно, тази мисъл ме изпълва с ужас.

— Нали си носиш ключовете? — пита Ванеса, когато най-сетне стигаме до алеята към къщата. — Или и тази ключалка ще счупиш?

Усмихва се и ме докосва по рамото. Съвсем незначителен жест, но след преживения ден за мен значи всичко.

— Ако ще се лигавите — отбелязва Марлийн, — аз ще спя на хамака в задния двор. За днес се измъчих достатъчно.

Отварям вратата и се насочваме право към дневната, където и тримата се тръшваме на дивана.

— Да пуснем ли новини? — пита Ванеса и се протяга уморено. — Да чуем какво казват?

Марлийн скача на крака. Само че тръгва към масичката с алкохола, а не към телевизора.

— Аз имам по-важен въпрос — казва тя. — Какво ще пиете?

Докато ни забърква напълно заслужени олдфешъни с двайсетгодишното ми уиски „Лагавулин“, аз включвам телевизора.

По всеки канал текат репортажи за атаките. Журналистите описват събитията, като размахват драматично ръце и сочат разкъсаните платформи и тракторите зад полицейските барикади. Мъгляви кадри, снимани с телефон, показват пищящите тълпи, а на едно видео се вижда човек в костюм на Арлекин, който върви спокойно и стреля по околните, докато в един момент сам не пада прострелян. Интервюират най-различни свидетели — туристи, полицаи, местни жители, — които разказват какво са видели със сълзи в очите и разтреперани гласове. Обичайните телевизионни коментатори правят паралели между днешните атаки, бомбата, взривена по време на Бостънския маратон през 2013 година, масовата стрелба в Лае Вегас от 2017 година и 11 септември.

Не мога да слушам това. Не сега. Още не. Може би никога.

— Някой има ли нещо против да го изключа? — питам.

Насочвам дистанционното към телевизора, без да дочакам отговор, и в същия момент телефонът ми иззвънява.

Поглеждам екрана и виждам друг непознат номер, започващ с 504.

Боже мой, дали пак е Били?

Вдигам нервно, после издишвам поетия въздух.

— Руни, Кънингам е — чувам изморения му глас. — Къде си? Добре ли си?

— Здрасти, шефе. Държа се. Тъкмо се прибрах вкъщи. Получи ли ми…

— Затова се обаждам — прекъсва ме той. — Колко бързо можеш да стигнеш до Пончартрейн Парк? Аз съм с Морган и отбора му звездни безделници. Искаме да дойдеш. Веднага.

— Ще ми отнеме известно време заради блокадите — предупреждавам.

— Няма страшно — отвръща той. — Ще дойде да те вземе кола.