Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (56)

Глава 56

— Мило — казвам с широка усмивка, — ти си истинска радост за очите.

Не, не говоря с Ванеса.

Гледам караваната ни. Напълно възстановена. По-красива от всякога.

Нови гуми, ново предно стъкло, изчукана, боядисана. Дори с проверен двигател и сменено масло, за всеки случай.

При това тъкмо навреме за Марди Гра.

Макар че след онова, което намерих вчера в онзи гараж, не съм сигурен, че този факт е особено ободряващ.

Виждам Марлийн да се суети вътре като работна пчеличка през новия ни кристалнопрозрачен пластмасов прозорец за сервиране.

Провиквам се към нея:

— Мислех, че няма да е готова до другата седмица.

— От сервиза ми казаха, че няколко от работниците им много си падали по манджите ни — отговаря тя. — Работили извънредно, за да я оправят по-бързо. Обещах им, че могат да разчитат на безплатни сандвичи.

Качвам се в караваната и оглеждам вътрешността. Леле. Предвид ужасното състояние, в което беше, когато я видях за последен път, сега съм направо изумен от промяната.

— Безплатни сандвичи ли? — възкликвам невярващо. — Дължим им вечеря от поне девет блюда!

Марлийн ми пусна съобщение, че е взела караваната по-рано от очакваното, още докато бях в „Сейнт Рок“. Каза ми и в коя необичайна част на града я е паркирала. И ми нареди — не ме помоли, а ми нареди — да си довлека задника там на секундата и да й помогна да отвори „Готвачът убиец“. Реших да не споря.

Естествено, имам доста по-важна работа. Но имам и алигаторски наденички за запържване и царевична каша със сирене за варене. Щом Дейвид Нийдъм може да намери време да управлява пет гурме ресторанта из целия град и да планира терористична атака, значи и аз ще успея да намеря два часа за готвене в караваната — и ще спра копелето, преди атаката да се осъществи.

Въпреки това съм притеснен от намереното в онзи гараж и се изкушавам да пратя снимката със следите от гуми на Кънингам в управлението заедно с подробен доклад. Но какво ще стане, ако ФБР следят имейлите му? Не само че той ще си навлече неприятности мигновено, но и ФБР ще разбере, че още душа около техния случай.

Което е още една причина да стоя в „Готвачът убиец“ в момента. Ако от ФБР отделят от бездруго ограничените си ресурси, за да следят „Готвачът убиец“ и прочутия му главен готвач, значи ще видят, че прекарвам тук два часа и ще се успокоят, след което може би ще ме оставят на мира и ще успея да продължа да върша и другата си работа.

Днес Марлийн е паркирала на хвърлей от кампуса на „Тюлейн“, на зелена улица, пълна с университетски братства. Вижда ми се странно.

— Защо избра Бродуей стрийт за официалното ни завръщане, Мар? — питам. — Единствените хора, които мразиш повече от пияните туристи, са пияните студенти.

Тя спира да зарежда със салфетки и хартиени чинии и казва:

— За да изгладим евентуалните проблеми, без никой да забележи. В случай че новата печка не функционира както трябва. Или новият хладилник внезапно спре да работи. Или храната не е на обичайното високо ниво. Мислиш ли, че шайка гипсирани колежанчета в деня преди Марди Гра ще забележат? Можем да ги нахраним с котешка храна и няма да усетят разликата.

Кимам и се усмихвам. Както винаги, бившата ми жена има железен аргумент.

Вземам вярната си престилка и я закачам на шията си, лапвам една люта чушка и се захващам за работа.

Умът ми ври и кипи. Прехвърлям отново и отново доказателствата, които съм събрал. Опитвам се и така и не успявам да реша какъв да бъде следващият ми ход. Скоро обаче познатият ритуал на подготовка на храната ме поглъща — беля скариди, кълцам лук, подправям патешките гърди, режа на ситно чесън.

Радвам се, че мозъкът ми може да си почине. Мамка му, имах нужда от почивка.

Около четиресет минути по-късно по тротоара пред караваната се е проточила опашка. Няма да отворим още час. Дори не сме пуснали туит, за да съобщим къде се намираме. Както винаги обаче, някой ни е забелязал и се е похвалил в социалните мрежи. Предполагам, че след няколкодневната липса на „Готвачът убиец“ клиентите ни са развили солиден апетит.

И тогава чувам нещо. Ръмжащият двигател на мощна спортна кола.

Звучи като шума, който чух миналата седмица. Когато Лукас караше напред-назад пред караваната ми, обзет от параноя, че Ванеса може да ни посети за обяд.

Невероятно. Такива като него развалят репутацията на задниците.

Игнорирам шума и се съсредоточавам върху готвенето. Само че звукът се засилва. И приближава.

Тогава виждам как синьото ламборгини спира със свирене на гуми насред улицата.

Не. Не може да бъде. Ванеса не каза ли, че е в Маями цяла седмица? Сега я втасахме.

— Руни, копеле такова! — чува се арогантен вик.

Лукас затръшва вратата на колата и закрачва към караваната. Облечен е в бели панталони и яркооранжева тениска с якичка. Аз намалявам огъня на котлоните и излизам навън, за да го посрещна. И, надявам се, да охладя страстите му.

Закъснял съм. Ръцете му са свити в юмруци. Челюстите му са стиснати. По челото му една вена тупти така, сякаш всеки момент ще се спука. Почти очаквам от ушите му да започне да излиза пара.

— Ти си истински боклук, така да знаеш — крещи той. — Искаш да чукаш всяка празноглава блондинка в града, а? Хубаво. Обаче стой далече от жена ми!

— Ванеса? — питам. — Не съм я виждал от вечерта в „ЛБД“.

— Ти си скапан готвач и още по-скапан лъжец — продължава той. — Знам за вас двамата. Всичко знам. Ще го кажа само веднъж. Потвърди ми сега — закълни се, Руни — че нещата между вас са приключили. Или ще се погрижа и двамата да съжалявате.

Поглеждам Лукас право в очите. Разкъсвам се. От една страна, искам да го излъжа, да му кажа това, което иска да чуе. Да защитя жената, която той не заслужава. Но същевременно ми се ще да му кажа истината: че се влюбвам в тази невероятна жена и тя няма да остане дълго негова.

Сега обаче не е моментът да създавам проблеми. Затова избирам средния път.

— Лукас, имам си правило — отвръщам. — Никога не давам обещания, които не мога да спазя.

Ноздрите на Лукас потрепват. Лицето му почервенява като варен рак. Клиентите ми на опашката наблюдават с възторг представлението, което този мъж изнася.

— Току-що направи най-голямата грешка в живота си — изръмжава той. — Тя също!

После закрачва обратно към ламборгинито, влиза вътре и потегля, а тътенът на десетцилиндровия двигател отеква по улицата.

Изпращам го с поглед и клатя развеселено глава. Що за абсурдна, банална, празна заплаха.

Но пък съм чувал слухове на какво е способен този човек.

Може заплахата да не е толкова празна.

Оглеждам опашката.

— Дано шоуто да ви е харесало — казвам им. — Готови ли сте за ядене?

Доволните насърчителни викове ми оправят настроението, докато се връщам в караваната.