Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (52)

Глава 52

Слизам от И-10 в западния край на „Сейнт Рок“: Елижън Фийлдс Авеню.

Елисейските полета. Синоним на Рая. Да бе. Точно това кътче далеч не е райско.

Други части на града само на няколко километра оттук са тъпкани с туристи и купонджии. Лее се алкохол. Бизнесът процъфтява. Животът е хубав. Много хубав.

Тук — не съвсем.

Улиците са тихи. Призрачни. Мрачни. Цветни, но запуснати къщи се редят от двете им страни. Някои от моравите са окосени. Повечето са потънали в бурени, изхвърлени детски играчки, ръждясали велосипеди и автомобилни гуми.

Пред една такава морава виждам двама мъже, седнали на мърляв кожен диван. Подават си стъклена лула за дрога посред бял ден.

Свивам по Норт Дербини Авеню и виждам ярък, крещящ виолетов надпис на една дървена ограда, който заявява: ПОКРЪСТИХ СЕ, КОГАТО ДИГИТЕ СЕ СКЪСАХА. Пред надписа двама бездомници си крещят за телена количка от супермаркет, пълна с кутийки безалкохолно.

Навлизам по-дълбоко в квартала и виждам групички на всеки ъгъл. Играят на зарове. Наглеждат си територията. Продават дрога. Доста от тях са облечени в жълти тениски, жълти шорти или имат жълти кърпи на главите.

Цветът на бандата от Франклин Авеню.

Дръпвам козирката на шапката с логото на „Пеликанс“, нюорлиънския баскетболен отбор, малко по-ниско над слънчевите очила и се снишавам на седалката. Стисвам волана по-силно с лявата ръка и отпускам дясната върху смит и уесъна, затъкнат в колана на джинсите ми.

Не търся неприятности. Но съм готов да ги посрещна, ако те ме намерят.

Свивам вляво по Спейн стрийт… и усещам как гърдите ми се стягат. Тук живееше Дари Грант с жена си. В малка сива къщичка по-надолу по улицата. Майка му и баба му все още обитават светлосинята къща на ъгъла.

Ако някоя от тях се е обадила на Кънингам, за да се оплаче от късна „полицейска“ проверка, значи къщата, която са проверявали, трябва да е някъде наблизо.

Забавям скоростта и продължавам до края на улицата. Озъртам се за къща или гараж, опасани с жълта полицейска лента.

Нищо.

Свивам. Още веднъж. Обикалям още няколко улици.

Все така нищо.

По дяволите. Може би идването ми тук е било хем опасно, хем пълна загуба на време.

И тогава ми просветва. Ако ФБР са правили проверки на подозрителни адреси из целия град, значи са действали по интуиция и каквото са научили от разни информатори, са го получили, като са обикаляли от врата на врата, все едно издирват избягал затворник. При положение че ресурсите им вече са заети, бих се обзаложил, че нямат заповеди за обиск, не могат да претърсват обстойно всяка сграда, нито да я запечатват с лента накрая.

Което значи, че няма да успея да намеря адреса, който са проверили тук, в „Сейнт Рок“, седнал удобно в колата си. Ще се наложи да погледна по-отблизо.

Пеша.

Страхотно. Готвя се да се разходя из военна зона.

Какво би могло да се обърка?