Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (41)

Глава 41

Връщането в града ми отнема почти двойно по-дълго време от идването дотук. Движението по И-12 пълзи едва-едва, а надлезът над езерото Пончартрейн прилича повече на паркинг, отколкото на почти трийсеткилометров път. Не че съм изненадан. Марди Гра е само след няколко дни и от цялата страна насам се стичат стотици хиляди души, за да вземат участие в този великолепен празник.

Само да знаеха какъв ад може да ги очаква тук.

Заседнал съм в задръстването след детелината за И-610, затварям очи и ги разтърквам здраво. Най-сетне отбелязвам реален напредък в разследването, но все още съм на километри от каквито и да е окончателни отговори… или подробности, които могат да ми свършат някаква работа. Всичко това започва да ме подлудява. Имам чувството, че съм събрал всички парчета от пъзела и мога да ги пипна… но не и да ги видя, защото съм затворен в напълно тъмна стая. Мога да гадая за формите им, но нямам представа как изглеждат другите парченца около тях, които ме дебнат в мрака.

Търсенето ми на копелетата, които съсипаха караваната и нараниха Марлийн, също е в застой. Самата мисъл ме кара да кипвам от гняв.

Но пък от цялата работа спечелих среща с Ванеса. Все е нещо.

Което ме подсеща…

Изваждам телефона си и набирам номер. Гордън Андрюс вдига на четвъртото позвъняване.

— Кейлъб, ти направо ми четеш мислите — казва той с весел смях.

— Де да беше така — отвръщам. — Частните разследвания щяха да бъдат доста по-лесни. Не знам как издържаш, час след час, ден след ден.

Той отговаря:

— Е, точно този частен детектив, с когото говориш в момента, винаги намира време да хапне нещо вкусно и да пийне нещо още по-вкусно. Но да се върна на въпроса… Щях да ти се обаждам.

— Какво става? — питам.

— Най-сетне ми се отвори възможност да проуча онзи Лукас Дод и жена му — разказва ми с мек, възпитан глас. — И да ти кажа, момко, с такива приятели…

Наострям уши. Изправям гръб и примижавам, когато вцепенените ми мускули надават шумно оплакване заради първото ми качване на кон и двата побоя, които изтърпях през последните няколко дни. Около тази част на магистралата има множество дървета, малки къщички и магазинчета. Небето е облачно и почти се слива с далечния сив хоризонт.

— Лукас — изтърсвам аз — не ми е приятел.

Крайно омаловажаване. Вече от седмица се срещам с прекрасната му жена зад гърба му.

— Е, какво научи, Гордън? — добавям.

— Първо държа да повторя, че на този етап всичко е само слух. Но, както казваше татко ми, ако се бори като алигатор и хапе като алигатор…

— Схващам. Слух. Добре. Давай.

Привеждам се леко напред от нетърпение и стискам телефона малко по-здраво, докато той ми съобщава какво е открил за господин и госпожа Дод.

Подробностите са оскъдни, но и общата информация е шокираща. И доста притеснителна.

Ако обаче това, което ми казва, е вярно, то би обяснило много неща — не на последно място факта, че бракът на Ванеса вече е провален и я прави нещастна, но тя не го прекратява.

Гордън е насред изречението си, когато чувам тихо бипкане, което ни прекъсва. Някой друг ми звъни. Точно сега? Сериозно ли?

Хвърлям поглед на екрана.

— Гордън, извинявай. Ще ти се обадя пак.

Номерът е непознат и започва с областен код 318. Това е централна Луизиана. Където е фермата на Емили Бодет. Чудя се…

Прекъсва ме, преди да съм казал „Здравейте“.

— Детективе? — подема тя решително. — Искам да знаете, че въпреки настоятелния съвет на адвоката си… наредих на счетоводителя си да ви изпрати нещо, което може да ви свърши работа. Поне се надявам. Проверете си имейла.

Изпълнявам заповедта. В пощенската си кутия имам ново съобщение със символ на кламер отстрани, което ме развълнува. Тупвам с пръст екрана, за да се отвори съобщението. Прикаченият файл е таблица, огромна таблица с размер от половин гигабайт и заглавие КБ КОРП_ФИН ОТЧ ОРИГИНАЛИ ФГ 2007–2017.

— Това, което си мисля, ли е? — питам, едва сдържайки радостта си, че съм успял да я убедя да ми прати документите.

— Всички пълни финансови отчети на компанията ми — отговаря тя. — За последните десет фискални години. Не смейте да споменавате пред федералните, че са у вас. И определено не го споменавайте пред откаченото ми семейство. Но ми кажете, ако имате нужда от още нещо.

— Аз… Да, непременно — обещавам. — Благодаря ви, госпожице Бодет.

— И не забравяйте какво ми предложихте — добавя тя. — Ако откриете нещо… нещо необичайно, за което смятате, че може да заинтригува федералните власти, ще уведомите адвоката ми и мен самата. Ясна ли съм?

— Напълно — потвърждавам и осъзнавам, че говоря на въздуха.

Затворила е. Няма значение.

Току-що съм направил огромна крачка напред — получил съм документи, които може да ми помогнат да разбера какво става в семейство Нийдъм, данни, които са способни да хвърлят известна светлина върху…

Засилващ се хор от сирени отклонява вниманието ми и аз поглеждам в огледалото за обратно виждане, където святкат сините светлини. Заедно с всички останали шофьори отбивам колкото може по-вдясно, което не е никак лесно в такова задръстване.

И все пак на пътя се отваря тясна пролука.

Отново поглеждам в огледалото с очакването да видя една-две полицейски коли, може би линейка или пък автомобил на щатската полиция.

Нищо подобно обаче не се задава насам.

Идва конвой от високопроходими джипове хъмвита на Националната гвардия и камиони с ремаркета. Водят три хъмвита с включени червени и сини светлини над предното стъкло.

Преброявам двайсет превозни средства, които се изнизват покрай мен и продължат към сърцето на Ню Орлиънс.

Вече не съм щастлив.

Ужасен съм от мисълта какво може да се случи през няколкото дни до Марди Гра и съм смразен от мисълта, че дори и с подаръка от информация, който току-що получих, ще закъснея фатално.

Натискам клаксона и се връщам на платното, където отново засядам в задръстването.