Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (69)

Глава 69

Излизам от ресторанта в топлата, спокойна нощ. Около мен гальовният бриз шепне в клоните на дърветата, много от които са увити в шарени гирлянди и мънистени нанизи.

Вътре в мен обаче бушува буря.

Направих всичко по силите си и, дяволите да го вземат, не беше достатъчно. Да спра Дейвид. Да проваля заговора му. Да убедя ФБР, че съм прав. Да опазя родния си град.

А сега вече може да е твърде късно.

Направо треперя от ярост, докато вървя към колата. В главата ми се ниже парад от ужасяващи картини. Дим. Кръв. Плач. Писъци. Неизвестните ужаси, които утрешната атака може да предизвика.

Затварям очи и ги стискам в опит да прогоня образите. Не става.

Цялото тяло ме боли от изтощение и стрес. Жадува за сън повече, отколкото за кислород. Трябва да се прибера. Да си легна. Преди да полудея.

Но не мога. Още не.

Може да не успея да спася всички. Започвам да приемам този факт.

Но мога поне да ги предупредя.

Особено най-важните хора в живота ми.

Поемам по улицата, която води на север, и после завивам вдясно по Сейнт Чарлс Авеню. Тази вечер движението е свободно, но утре оттук ще могат да минават само платформите и тракторите, които ги теглят. Карането по тази част от маршрута на утрешния парад ме кара да се чувствам странно. Зловещо е. Намирам се на местопрестъпление… преди престъплението да е извършено.

Не оставам дълго на „Сейнт Чарлс“. След няколко пресечки навлизам в долната част на Гардън Дистрикт. Свивам отново вдясно и поемам по тесните, сгушени под редици дървета вътрешни улички на квартала. Спирам пред една къща-близнак — кремава, със светловиолетови капаци на прозорците.

Къщата принадлежи на Ванеса и Лукас.

Изключвам двигателя. Часовникът на таблото премигва от 23:46 на 23:47.

Което ме кара да се замисля.

Наистина ли ще се появя на прага й по този начин, в този час, когато онзи глупак, съпругът й, вероятно също си е вкъщи? Наистина ли го намирам за добра идея?

Издишвам поетия въздух. Потропвам с пръсти по волана. Отново затварям очи.

Преди да съм си променил решението, излизам от колата и тръгвам към къщата.

Натискам звънеца, изчаквам и отново го натискам. После пак.

Къщата изглежда тъмна. Може би не са си у дома?

И тогава на втория етаж светва. В спалнята, спомням си разнежено.

Чувам стъпки надолу по стълбите. Завъртат се ключалки и се дърпат резета.

Вратата се отваря.

Лукас застава пред мен само по сиви боксерки със сънено, възмутено изражение.

— Руни…? — възкликва. — Какво, по дяволите, си мислиш, че…

— Ванеса тук ли е? — прекъсвам го, без да се колебая. — Трябва да говоря с нея.

Той се опитва да изпъчи гърди, за да заеме по-заплашителна поза, но така изглежда още по-жалък.

— Сега? Почти полунощ е! Тя спи. Жена ми спи. Така че, освен ако не…

— Спешно е — натъртвам. — Съжалявам.

Пристъпвам напред и го избутвам от пътя си. Той почти пада настрани, към синьо-бяла ваза, поставена на масичка до вратата.

— Ей! Да не си посмял да влизаш…

— Ванеса! — провиквам се. — Ванеса? Събуди се!

— Кейлъб?

Тръгвам към тихия й глас нагоре по стълбите. Тя е облечена в дълга до коленете бяла тениска, а косата й е прибрана в рошав кок. Хуква изплашена към мен.

— Какво става? — пита разтревожено. — Всичко наред ли е?

— Не! — прекъсва я Лукас. — Определено не е…

— Може ли да млъкнеш за секунда! — заявявам аз.

После се обръщам към нея и гласът ми омеква.

— Чуй ме — казвам забързано. — Трябва да ти кажа нещо. Нямаше да дойда, ако не беше важно… и ако… ако ти не беше важна за мен.

Стисвам я за раменете. Отчасти за да я успокоя, отчасти за да остана на крака.

— Трябва да напуснеш града — предупреждавам. — Възможно най-бързо. Обещай ми, става ли?

— Какво? — пита тя и търка очи, за да се разсъни. — Защо?

— Утре ще се случи нещо. И… и…

— И какво? — пита вече доста по-разбудена. — Какво нещо…

— Работя по един случай. Тероризъм. Някой планира атака на Марди Гра.

Ванеса е шокирана и скрива лице в дланите си.

— О, боже мой — прошепва. — Каква атака?

— Може би бомба — отговарям. — Или газ. Може да са снайперисти по покривите. Или нещо друго. Ей богу, не знам! Не знам и кога ще се случи. Затова ти казвам, че трябва да се махнеш оттук. Не може да си наблизо, когато…

— Лукас! — изпищява тя. — Не!