Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (28)

Глава 28

Кънингам става от мястото си и започва да крачи из кабинета, сякаш иска да излезе и да ме остави сам с проблемите ми.

— За каквото и да става дума, дано да си заслужава риска, който си поел — нарежда той. — Ако Морган разбере, че си нахлул тук, ако заподозре, че душиш около неговия случай…

— Той вече знае — прекъсвам го и се облягам на стола, след което скръствам ръце на корема си.

Кънингам слага ръка на челото си и се стоварва обратно на стола си.

— Господи, Кейлъб — почти простенва шефът. — Казах ти да… Мислех, че знаеш какво правиш!

— Аз знам какво правя, шефе — изтъквам. — Точно затова и той знае. Вчера проследих един човек, който и преди се е появявал в сводките ни.

— Кой?

— Ибрахим Фарзат — отвръщам. — Сирийски бежанец, когото арестувахме миналата година за буйство и съпротива при арест.

— Я чакай малко — обажда се той. — Да не е онзи, който работеше като мияч на чинии при Беа?

— Същият — отвръщам. — Той е. Постваше разни джихадистки гадости онлайн, ние предадохме информацията на Националната сигурност, а оттам ни казаха да не се кахърим, а да си живеем живота. Аз обаче нямах откъде другаде да започна, затова снощи го проследих.

— Хубаво — казва той. — И какво стана?

— Проследих го от дома му до някаква тайна среща в автоморга близо до Индустриалния канал, заедно с още няколко души, които като че ли отиваха на същата среща. По пътя той направи маневра, която предприемаш, ако искаш да се откачиш от опашка, но аз успях да не го изгубя. После стана интересно.

— В какъв смисъл?

Отмятам кичур коса, за да покажа цицината на главата си, която онзи лост ми остави. Още е подута и зачервена. Кънингам прави гримаса.

— Час по-късно Морган почука на вратата ми. Изглежда, че федералните също са се намирали близо до автоморгата и са наблюдавали. Морган на практика заплаши лично да ме пребие, ако отново се опитам да се доближа до Фарзат.

— Е, и в какво се е замесил Фарзат? — пита шефът. — Той ли е водач на клетката? Мозъкът зад атаката?

Поклащам глава.

— Интуицията ми подсказва, че е редови заговорник, шефе — отговарям. — Пешка. Докато го следих снощи, той спря в един „Макдоналдс“, за да купи хамбургери. Мозъците на терористичните атаки не се занимават с такива глупости. Фарзат е пешка и ако федералните го държат под око, на мен ми трябва нещо друго, нещо ново.

— Ей Богу, Кейлъб, ще ми се да можех да ти помогна — отвръща той. — Вече ти казах всичко, което знам.

Аз посочвам с палец зад себе си, към залата.

— Ами те какво знаят? — питам. — През последните седемдесет и два часа в купчината с рапорти все трябва да е постъпила нова информация от улицата, дори да не се набиват на очи.

Говоря за рапортите за инциденти и арести. Подробни доклади за случаи, в които някой е викал полиция, свидетелски показания, полицейски доклади. Истинска съкровищница от данни, ако знаеш какво да търсиш.

— Прегледах ги сутринта — казва той. — Нищо не ми се наби на очи, но пак ще погледна.

Кънингам започва да прелиства купчината документи на бюрото си без особен ентусиазъм.

— Има доклад за серия от малки експлозии на паркинг във Версай — подема. — Полицаите, извикани на място, открили остатъци, които изглеждали като от пиратки, но в момента за всеки случай им правят тестове. Опит за влизане с взлом в оръжеен магазин в Джентили. Счупен прозорец, но няма открадната стока. Случаят е предаден на Агенцията по оръжеен контрол. Рано сутринта вчера един работник се обадил да съобщи за мъж в подозрителен черен джип, който обикалял индустриален парк край брега на реката в Пайнс Вилидж, но когато полицаите дошли, заподозреният си бил тръгнал. Снощи сме пратили екип да провери сигнал за викове в двора на джамия в Седми южен район. Имамът отказал да пусне полицаите в джамията и заявил, че сами ще се справят със ситуацията.

Той се обляга назад в стола си, примирен, че няма да открие нищо. Всеки един от тези инциденти може да е свързан с атаката на Марди Гра. Или пък никой от тях. Боже, колко е вбесяващо!

— Предлагам ти да се върнеш на улицата, Руни. Продължавай да вършиш каквото…

— Чакайте — прекъсвам го.

Прехвърлям наум списъка с престъпления от рапортите в отчаян опит да открия дори и намек за евентуална следа. И може би успях.

— Третият рапорт. Онзи от индустриалния парк в Пайнс Вилидж. Какъв е адресът?

Кънингам започва да рови из листовете хартия със скептично изражение.

— Люис Роуд, 6200.

— Морски дарове „Нептун“?

Бившият ми шеф изглежда изненадан.

— Позната ли ти е фирмата?

— Имат фабрика за обработка на скариди и други морски дарове за елитните ресторанти — обяснявам. — Аз съм елитен главен готвач, който познава всички местни доставчици. Мерси за информацията, шефе.

Ставам от стола, отварям вратата и излизам.

— Какво общо има с цялата работа някакъв завод за морска храна? — провиква се той след мен, когато стигам средата на залата.

Честно казано, още не съм сигурен.

Но ще разбера.