Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (72)

Глава 72

Кънингам върви бавно по коридора към празното гише на рецепцията. Дрехите му са мръсни, а изморените му очи изглеждат така, сякаш всеки момент ще се затворят от изтощение. Няколко от познатите ми в нюорлиънската полиция са служили в Афганистан и Ирак, преди да дойдат тук, и са ми споменавали за вида, който придобива войник след часове, прекарани под постоянна заплаха, бой и никакъв изглед за промяна на хоризонта: погледът на десет хиляди километра.

Погледът на Кънингам е точно такъв.

— Ела отзад — казва той. И гласът му е изморен. — Тъкмо започваме.

Бившият ми шеф се обръща и провлачва крака по централния коридор на сградата. Тръгвам след него и чакам няколко секунди да получа обяснение. Такова не последва.

Ето защо питам:

— Шефе, какво става?

Кънингам отваря уста да отговори, но го задавя пристъп на кашлица. Накрая той си прочиства гърлото и започва:

— Не казвай: „Аз нали ти казах“, но наистина ми се иска да те бях послушал. Да ти бях отпуснал повече ресурси. Да не се бях поддавал на политическия натиск. Да бях проявил повече твърдост, когато Федералното бюро по Разваляне на нещата реши да ни прати в трета глуха.

Думите му не ми носят никакво чувство на победа. Не се съгласих да му помогна от гордост или пък от злоба. Исках да служа на града си. Да постъпя правилно.

— Бил си под напрежение, шефе. Разбирам те.

Той свива рамене.

— Е, сега федералните се опитват да се правят на любезни. Сигурно защото не откриха нищо. Мисля, че са точно толкова изплашени от цялата ситуация, колкото сме и ние.

Стигаме до главните асансьори. Обаче не спираме. Помислих си, че ще се качим на четвъртия етаж и ще отидем в кабинета му. Но явно не отиваме там. Къде тогава отиваме?

— Ти свърши доста добра работа, Руни, въпреки че ти вързахме ръцете повече от веднъж — признава той. — Мястото ти на тази среща е повече от заслужено. Най-малкото, което мога да направя, е да те поканя да се присъединиш към нас.

Нямам представа за какво говори. Тъкмо се каня да го попитам, когато завиваме зад един ъгъл.

Виждам униформен полицай, застанал на стража до вратата на залата за брифинги.

Същата зала, в която Бордът за разглеждане на случаи с прилагане на сила ми три сол на главата през последния ден от кариерата ми в полицията.

Когато ни вижда да идваме, униформеният кимва на Кънингам и отваря вратата.

Вътре цари мрачно настроение. Напрегнато. Прилича на погребение без покойник.

В просторната зала е пълно с десетки служители на реда с най-различни рангове. Събират се на групички и си говорят.

Неколцина са от висшия ешелон на нюорлиънската полиция. Като например старши полицейски офицер Робърт Фонтейн, беловласият началник на цялата полиция. Разпознавам и няколко негови заместници, чиито отдели включват сапьорите, кинолозите и тактическите звена на полицията, или с други думи — спецполицаите.

Виждам и много хора, които не познавам. Някои са в костюми. Други носят черни блейзъри с надпис „Пожарна служба на Ню Орлиънс“ на пагоните. Трети са в униформи на щатската полиция и окръжната шерифска служба.

Постепенно осъзнавам къде съм се озовал.

На спешно заседание на всички правоохранителни служби в града и щата.

— Това някаква тъпа шега ли е? — пита познат глас.

Агент Морган — със свалено сако, навити ръкави и разхлабена вратовръзка — стои на подиума до огромна карта на града. Гледа ме на кръв, зяпнал от изумление.

— Твоето жалко разследване е шегата — връщам му топката аз.

— Стига! — провиква се Кънингам. — Ей богу, може ли да прекратим детинщините и да се съсредоточим?

Избирам си място и сядам. Следват най-потресаващите деветдесет минути в живота ми.

Агент Морган ме изглежда кръвнишки още веднъж, след което с екипа му ни описват до най-дребни подробности как ФБР смята да защити, кажи-речи, един милион души, които ще изпълнят улиците на града за еднодневния разточителен празник.

Морган полага всички усилия да излъчва спокойствие и увереност. Но е очевидно, че Кънингам е бил прав.

Федералните нямат представа какво ще се случи. И са изплашени до смърт. Също като всички нас.

Морган обяснява, че освен установяването на топла връзка между всички служби за сигурност от Вашингтон са пратили още седемдесет и пет федерални агенти за подкрепление. Те ще бъдат разположени по маршрута на парада — и униформени, и цивилни.

Във Френския квартал и околностите му са поставени временни инфрачервени камери. Записите от тях ще бъдат обработвани в реално време от свръхмодерен софтуер за лицево разпознаване на име „ЕнВижън“, създаден от Националната агенция за сигурност.

Тактически дронове — граждански версии на военните машини, използвани от американската армия в Афганистан и Ирак — също ще бъдат вкарани в употреба, за да осигурят картина от въздуха.

Гласът на Морган предрезгавява към края, когато той споделя с нас последната и най-страховита част от плана на ФБР.

Из града са инсталирани единайсет високочувствителни „детектори за частици“, взети назаем от Департамента за вътрешна сигурност. Те са с размерите на самун хляб и са предназначени да откриват радиоактивни частици във въздуха.

В случай че — Бог да ни е на помощ — терористите планират да взривят „мръсна бомба“.

— Агент Морган? — прекъсвам го аз и скачам на крака. — Почакайте. Наистина ли намеквате, че в Ню Орлиънс може да има шибана ядрена бомба? Това… това е лудост!

Публиката замърморва одобрително. Морган присвива очи срещу мен.

— Намеквам, че не е изключено. Вероятността е малка, но реална. И предпочитам да се презастраховам, отколкото да пропусна нещо. Има ли други въпроси, преди да продължим нататък?

Мисля си: Това ли е?

Това ли е всичко?

— Чакайте — викам. — Това ли е? Морган — нарочно пропускам званието му, за да го обидя, — длъжен си пред хората в тази зала и гражданите на Ню Орлиънс да признаеш истината.

— Виж, Руни, няма време…

— Време ли? Ти само го прахосваш! Боже мили, какво ще кажеш за Ибрахим Фарзат, сирийския бежанец, измъчван до смърт? Човек, свързан с ислямска фондация, която е параван за терористична организация? Организация, подкрепяна от местен бизнесмен? Дявол да го вземе, вчера хванах член на Арийското братство, замесен в заговора, и буквално ви го връчих в безполезните ръце!

Морган изглежда едновременно изтощен и вбесен, но преди да съм успял да обявя връзката между заговора и Дейвид Нийдъм, старши полицейски офицер Фонтейн пристъпва до Морган като мениджър на бейзболен отбор, който защитава звездния си пичър.

— Достатъчно, Руни — избоботва гласът му. — Нямаш работа тук, независимо какво твърди бившият ти началник.

— Но аз…

Фонтейн вдига ръка като катаджия, опитващ се да спре излязла от контрол кола — мен, — която всеки миг ще го връхлети.

— Специален агент Морган ни държи в течение на разследването, включително и на всички твои маневри за отвличане на вниманието и твърденията ти, за които до момента потвърждение няма и са лишени от стойност. Ето защо, преди да наклеветиш един виден член на бизнес общността в града и да ни изгубиш още време, предлагам да седнеш и да си затвориш устата.

Откъм бившите ми другари по оръжие се надига недоволен шепот, който събужда в мен дивашка радост, че поне те ме подкрепят.

Фонтейн добавя:

— Още нещо… Руни?

— Само едно предложение — казвам мрачно, преди да седна. — Може би е редно да преместим срещата в някоя църква. Ще ни трябва чудо, за да преживеем Марди Гра без кръв по улиците.