Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (46)

Глава 46

Вземаме си колите и караме до къщата, която тя дели с Лукас в Гардън Дистрикт. Сградата е класическа къща-близнак с бежова фасада и бледорозови капаци на прозорците. Начинът, по който цветовете на къщата отразяват лунната светлина, я карат да изглежда като… ами като нещо вълшебно, излязло от фентъзи филм с магьосници, елфи, красиви девойки и героични воини/ готвачи.

Паркирам отпред и оставам за малко в колата, за да си събера мислите, преди да вляза.

Откакто се разведох с Марлийн, за пръв път се чувствам толкова добре с друга жена. Дори мога да си представя бъдеще с нея.

Но в същото време си мисля: Какви ги върша, по дяволите? Моментът е тотално неподходящ. Обстоятелствата са не по-малко кошмарни. За бога, тя е омъжена.

Иска ми се ситуацията да е различна. Отчаяно ми се иска. Но съдбата ми е раздала точно тези карти.

Знам, че ако не ги изиграя… Ще съжалявам до края на живота си.

Ванеса ме посреща на вратата със „Здравей“ и нежна целувка по бузата.

Води ме в дневната, която е обзаведена в еклектичен южняшки стил: викторианско канапе за двама и старинни френски столове от ковано желязо. Светлините са приглушени, а от напълно истинския грамофон в един ъгъл долитат звуците на джаз композиция за пиано в изпълнение на Арт Тейтъм^[1].

— Седни — казва тя. — Ей сега се връщам.

Аз се подчинявам и се отпускам на едно издуто зелено канапе. После си поемам дълбоко дъх няколко пъти. Направо треперя от вълнение като гимназист, най-сетне останал насаме с дамата си на абитуриентския бал, след като са я обявили за Кралица на вечерта.

Ванеса се връща с две малки чашки със сода и лед, придружени от филийки прясно нарязан лайм, огънати на ръба. Подава ми едната и вдига своята за наздравица.

— За… Маями — обявява тя.

Аз сбръчквам нос.

— Ами добре. Хубав град и така нататък, но защо…

— Лукас е там. Поне тази седмица. Търси локации за нов кубински фюжън ресторант. Надявам се да му отнеме много време да намери най-добрата.

— Ще съм доволен и само ако тази вечер не се прибере.

Смеем се и чукваме чашите. После тя се обляга на канапето.

Подвива крака като котка и слага ръка на коляното ми.

— Трябва да ти призная, Кейлъб, че се чувствам малко странно.

— Нещо не е наред с коляното ми ли?

Тя го удря игриво.

— Обикновено не правя такива неща. И като казвам „обикновено“, имам предвид… че никога досега не съм правила такова нещо, никога. Не и откакто се омъжих за Лукас.

— Няма нужда да бързаме, ако не искаш — уверявам я. — Можем и изобщо да не продължаваме, ако смяташ, че така ще е най-добре.

Тя прехапва устни и се замисля.

— А ти как мислиш?

Оставям содата, поемам ръцете й в своите и я поглеждам в очите.

— Ще ти кажа нещо, което научих от годините работа в полицията: никога не можеш да знаеш какво ти готви животът. Затова, щом видиш нещо, което желаеш… е най-добре да действаш.

Тя извръща очи. После отново вдига глава към мен. Погледите ни се преплитат.

Напрежението помежду ни расте. Аз се привеждам леко напред и приглаждам кичур от косата й зад ухото. Погалвам меката й розова буза с палец.

Сега тя се накланя към мен. По-близо. И най-сетне…

Целуваме се.

Отначало колебливо. Но нещата бързо ескалират. Ръцете ни започват да шарят по телата и да ги проучват. Откопчават се копчета. Дърпат се ципове.

Изведнъж тя спира.

— Чакай. Хайде… хайде…

Аз също спирам, притеснен да не съм прибързал. Притеснен, че тя е започнала да се двоуми.

Ванеса обаче продължава:

— Хайде да се преместим в спалнята.

Със смях и откраднати целувки се придвижваме по коридора към спалнята. Докато я водя към леглото, погледът ми попада на голия й торс, където виждам назъбен белег във формата на L от дясната страна.

Което потвърждава казаното от Гордън.

Опитвам се да бъда деликатен. Предполагам обаче, че е забелязала, че съм видял белега. Покрива го с длан, внезапно смутена.

— Грозната ми бойна рана ли гледаш?

— Съвсем не — отвръщам.

Навеждам се към нея и потърквам нос в шията й.

— Всичко пред очите ми е красиво.