Джеймс Патерсън, Макс Дилало
Готвачът (54)

Глава 54

Никога досега не съм бил по-нетърпелив да проуча бивше свърталище на наркомани.

Връщам се по Галвес стрийт по пътя, по който дойдох, и свивам вдясно на следващия ъгъл. Не бих казал, че чак подтичвам от радост, но определено вървя по-бодро.

Когато стигам Джонсън стрийт, забавям ход и си отварям очите на четири.

Което в момента не е толкова лесно. Макар да е февруари, луизианското слънце ме кара да се потя. По навик посягам да сваля шапката и слънчевите очила и да попия потта от челото си… но се улавям навреме.

Забравих. В момента съм „под прикритие“. Ако си покажа лицето по тези места, може да си подпиша смъртната присъда.

На следващото кръстовище виждам запустяла едноетажна къща с гараж, залепен за нея. И двете постройки са с цвета на гнили яйчени черупки, а боята се лющи на парцали. Всички врати и прозорци са заковани с дъски. Основите се ронят. Предният двор изглежда див и зелен като мочурище.

За това място трябва да е говорила жената.

Но дали наистина е тайна квартира на терористи, ударена от ФБР?

Прекрачвам увиснала част от ръждясалата телена ограда около парцела. Стигам до входната врата. По-точно, стигам до огромното парче шперплат, покриващо входната врата.

Когато се приближавам достатъчно, виждам, че шперплатът е много по-нов от гниещите дъски на прозорците, като че ли е бил закован скоро. Пироните, които го придържат към вратата, са лъскави. Касата пък е нацепена от едната страна, сякаш някой е изкъртил ключалката с тактически таран.

Да. Майсторката на скаридите по креолски определено е права.

По-рано пъхнах един къс железен лост в джоба си и сега го изваждам и се заемам за работа. Вкарвам единия му край в цепнатината между шперплата и касата на вратата и натискам.

Докато разкова проклетото нещо, ризата и панталоните ми плувват в пот. Оставям шперплата на земята и поглеждам през вратата.

Тъмно е и е прашно като входа на изоставена мина.

Проверявам пак дали пистолетът ми е в джинсите, включвам джобното си фенерче и влизам вътре.

Претърсвал съм безброй наркомански свърталища през годините, но така и не свикнах с тях — всеки път ме полазват тръпки. И този път не е изключение.

Щом прекрачвам прага, в носа ме удря тежък мирис на застояло. Сбърчвам нос и продължавам напред, обхождайки всяка стая.

Откривам няколко мръсни, разностилни мебели. По пода са пръснати стари вестници и картонени опаковки от пържено пиле. Има и книги. Включително няколко на испански и няколко на арабски.

В кухнята по плотовете са натрупани мръсни чинии и чаши. Хладилникът е отворен, а вътрешността му е покрита с плесен.

Влизам в спалнята и виждам два матрака по персон и половина, сложени направо на парцаливия килим. Върху тях са нахвърляни няколко възглавници на буци и спални чували.

После лъчът на фенерчето попада върху миниатюрна човешка фигура в ъгъла и аз залитам назад.

Господи боже мой! Обхванат от ужас, поглеждам по-внимателно и се успокоявам.

Пластмасова кукла. Това пък как се е озовало тук? И защо? Какво, по дяволите, планират терористите и къде са отишли?

Ритвам ронещата се стена от гняв и безсилие и оставям бразда в нея.

След като претърсих този противен — и опасен — квартал, намерих тайната квартира и обходих всяка стая, изглежда, че ще си тръгна само с нова рецепта за скариди на скара.

По дяволите!

Чакай. Сещам се нещо.

Гаражът. Забравих за гаража.