Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (91)

88

Съботното утро на 22 април в Гибралтар беше ясно и слънчево. Туристите, които вече изпълваха пролетните тротоари, започнаха да търсят сянка, когато пред сградата на бившата Англо-египетска банка спря такси. Мансфилд отвори вратата за Мартина и един як мъжага от руското посолство в Мадрид, отбелязвайки наум няколкото военни камиона, спрени по-надолу по улицата. Когато последва останалите вътре, замръзна сред навалицата британски военни, които кръжаха из фоайето.

Не войниците го накараха да провери оръжието в кобура, който носеше под сакото си, а множеството познати лица, които се бяха струпали около управителя на банката — Дърк, Самър, Пърлмутър, Трехорн, Хокър, и всички се бяха вторачили в него, все едно беше закъснял за рождения ден на най-близкия си приятел. Все още никой не бе проговорил, нито охраната на банката бе извикана.

Най-накрая управителят прекоси фоайето и се здрависаха.

— Господин Романов, радвам се да ви видя отново.

Под очите на управителя имаше черни кръгове. Носеше същия костюм като вчера, само че малко по-измачкан. Мансфилд забеляза обаче още нещо — вчерашната набиваща се на очи нервност на Финли сега отсъстваше напълно.

— Добро утро, господин Финли. Мога ли да ви представя Александър Водоков от руското Министерство на външните работи.

Пълничкият адвокат пристъпи напред и разтърси ръката на Финли.

— Аз представлявам Руската федерация и искам да заявя официално нашите претенции върху един депозит, съхраняван в тази банка. — Той извади официалното искане, подписано от посланика.

— Може ли да посочите номера на сметката?

— Не, но мисля, че вие знаете за този депозит. Голяма сума в златни кюлчета, депозирани в Англо-египетската банка през март 1917 от името на цар Николай II.

— Протоколът изисква представянето на някакви доказателства за подобен депозит — обяви Финли, без да му мигне окото.

— Златото е било депозирано от Кралския военен флот чрез КНВ „Сентинел“ от името на Руската империя като част от Петроградския договор.

— Имате ли копие от този договор? — попита Финли.

Водоков зарови из дипломатическото си куфарче и накрая извади два листа, хванати с телбод.

— Това е подписано копие.

Финли взе листовете.

— Моля да ме извините. — Той мина зад стъклото на касата, отиде при копирната машина и изкопира два комплекта. Заключи единия в чекмеджето на бюрото на касиера, а другия подаде на един помощник, преди да се върне при Водоков.

— Като представител на банка „Барклис“, държател на депозита, за който стана въпрос, трябва със съжаление да ви информирам, че претенциите на Руската федерация за собственост са прекратени. — Той върна договора на дипломата.

Мансфилд пристъпи към него.

— Какви ги приказвате?

— Документът е пределно ясен дори за моя руски — отговори Финли. — В документа се казва, че британците трябва да съхраняват активите до възстановяване на императорската корона или следващата стогодишнина от възшествието на първия Романов на престола — което настъпи първо.

— Дайте да видя. — Мансфилд издърпа договора от ръцете на Водоков и плъзна очи по условията.

— Вие познавате руската история по-добре от мен — продължи Финли — но аз мисля, че Михаил I е първият руски цар от династията Романови. Историята казва, че е бил коронясан на двайсет и втори юли 1613 година. Боя се, че споменатата при подписването на договора през 1917 г. стогодишнина изтече току-що, днес на обяд, както се посочва в документа. — Той погледна към часовника на стената. — Активите вече са собственост на британското правителство, което взе мерки да влезе във владението им.

Той махна към войниците из фоайето. Мъжете бяха започнали да се подреждат, образувайки въоръжен кордон, който излизаше навън през входната врата с изключение на двама едри военни, които последваха Финли в отворения трезор. Скоро войниците се появиха отново, носейки малък, но очевидно тежък дървен сандък, който изнесоха през входната врата. Качиха го на един от военните камиони, който сега беше паркирал отпред, след това се върнаха за следващия.

След като изгледа сцената, дипломатът избухна:

— Това е възмутително! — изкрещя той на Финли. — Моето правителство ще изрази официален протест! — После се обърна към Мансфилд. — Защо не съобщихте по-рано?

— Защото разбрахме за това едва вчера късно следобед.

— Това със сигурност ще предизвика репресивни мерки! — Водоков изхвръкна от банката, вдигна ръка, за да спре такси и изчезна надолу по улицата.

Мансфилд се подсмихна, докато гледаше как дипломатът си тръгва, след това се приближи към Самър и останалите.

— Поздравления за добре свършената работа — каза той. — Как казвахте вие американците: ден по-късно е долар по-малко?

— В случая доларите по-малко са два милиарда — отговори Самър.

— Явно ще се наложи да останем с празни ръце.

— Вие би трябвало да се озовете зад решетките — избухна Хокър.

— Е, майоре, това не подхожда на западния рицарски дух. — Мансфилд се поклони леко. — Сбогом. — Обърна се и бавно излезе от банката, без повече да поглежда назад.

Мартина го последва навън, поклащайки глава на показаното от него безразличие.

— Провалихме се с трясък — каза тя, — а теб не те е грижа за гнева на Москва? Водоков е прав. Със сигурност ще има репресии.

Мансфилд вдигна рамене, докато минаваха край военните камиони.

— Скъпа другарко, пред себе си виждаш оцеляващ. Просто докато избухне следващата криза в разузнаването, ще избягвам Москва, а тогава тази случка вече ще е забравена.

— А директорът на „Чуждо разузнаване“?

— Царе, президенти и директори идват и си отиват, но Виктор Мансфилд винаги ще бъде в декадентския Див запад, за да се бори за Майка Русия. — Той я хвана под ръка. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо някъде?

Строгата агентка го изгледа смутено, но накрая кимна:

— Така да бъде.

Пърлмутър гледаше как двойката бавно се отдалечава.

— Той със сигурност разбира нашия начин на мислене. Вече няма смисъл да бъде арестуван.

— Тукашните му дни като агент под прикритие свършиха — каза Хокър. — Мисля, че това е най-важното.

Дърк поклати глава.

— Още ми се иска да му изпратя сметката за повредената ни подводница.

Финли се приближи към групата с енергични крачки.

— Може ли сега да ви покажа пещерата „Нелсън“?

— Направете го, моля — усмихна се Самър.

Финли ги поведе през огромната стоманена врата в трезора. Той беше построен в естествена пещера, като строителите бяха добавили само бетонна заливка на пода и рамката за вратата. Сводестите варовикови стени и таван се простираха на близо петнайсет метра в хълма.

— Испанците са наричали това място пещерата Ла Боведа — каза Финли. — През 1805 е прекръстена на пещерата „Нелсън“, когато известен брой загинали в Трафалгарската битка моряци са докарани тук, преди да бъдат погребани. Когато през 1887 г. Англо-египетската банка купува имота и построява сградата, включваща пещерата, почти всички са забравили, че е била наречена „Нелсън“.

— Много умен начин да си направиш трезор — отбеляза Пърлмутър.

— Вероятно са искали да направят икономия от строителните работи — допълни Трехорн.

— Сигурно сте прави. — Финли почука с кокалчетата на пръстите си по стената. — Варовиковият слой е дебел най-малко девет метра, така че със сигурност мястото е напълно безопасно за съхраняване на пари.

— Или руско злато — подхвърли Самър.

Финли ги преведе покрай няколко редици депозитни кутии, голям сейф за налични пари и накрая се озоваха пред голяма метална клетка в задната част на трезора. Старата метална врата беше отворена, а вътре се виждаха струпани един върху друг дървени сандъци от отминала епоха. Двамата войници бяха вътре и вадеха поредния сандък, а после се промъкнаха покрай групата.

— Златото на Романови, за да бъдем точни — каза Финли, отговаряйки на подхвърлянето на Самър.

— Донесено е тук, за да може Английската банка да отрече, че го притежава? — попита Трехорн.

— Така мисля. Златото е изнесено от Русия и е прехвърлено на КНВ „Сентинел“ при пълна секретност. „Сентинел“ го докарва тук за временно съхранение, в очакване на превозването му в Англия. Обаче се случват две неща. Общественото недоволство в Петроград нараства и се стига до абдикацията на царя. А „Сентинел“ е потопен само ден след като е докарал златото тук. Онези, които в Англия са знаели за договора, са сметнали, че корабът е потопен заедно със златото. Управителят на Англо-египетската банка и представителят на Английската банка за региона сключват сделка да запазят златото тук в очакване политическото положение в Русия да се изясни. — Той поклати глава. — Казаха ми, че представителят на Английската банка загинал, когато корабът, на който плавал, за да се върне в Англия, бил торпедиран.

Трехорн потърка брадичката си.

— Значи и Английската банка не е била наясно?

— Допреди две седмици, когато съобщихме на гуверньора и поискахме да осигури транспорт и охрана.

— Кой друг е знаел? — попита Самър.

— На практика никой извън Гибралтар. Говори се, че премиерът и кралицата били шокирани от новината. Разбира се, те се надяват съществуването на златото да бъде запазено в тайна.

— Трудно в днешно време — поклати Дърк глава. — Къде ще го закарат?

— Армията ще го транспортира до летището и оттам с военен самолет до Лондон. Ще бъде складирано в правителственото хранилище за злато в центъра на Лондон под улица „Треднийдъл“.

Самър погледна към Финли:

— Откъде знаехте, че днес е денят?

— В архива ни имаше копие от проектодоговора, така че знаехме много добре кога изтича срокът. Можете да си представите моя шок, когато вчера в банката се появихте вие, а след вас — руснаците.

— Мда — усмихна се Трехорн, — измъкнахте се на косъм.

— Нищо не знаете — въздъхна Финли.

— Не сте имали подписано копие на договора, нали? — попита Пърлмутър.

— Точно така — кимна банкерът. — Докато руснаците не ни донесоха подписания екземпляр, нямахме правно основание. Сега вече имаме доказателство за законността на договора. Британското правителство трябва да ви благодари за това.

— А останалите клаузи от договора? — попита Дърк.

— Ще предяви ли претенции британското правителство за правата си върху полезните изкопаеми?

— Кой може да каже? Ако някога тези права бъдат признати, Британия ще стане най-богатата нация в света. Предполагам обаче, че руснаците по-скоро биха ни обявили война. Вероятно въпросът ще бъде заметен под килима в името на дипломатическата тайна. Жалко за вас.

— Защо? — попита Самър.

— Защото съм сигурен, че в другия случай кралицата щеше да ви направи всички почетни рицари.

— Рицари? — удиви се Трехорн. — Боже, това наистина щеше да е страхотно.

Самър поклати глава при тази мисъл.

— Можем ли да видим златото?

— Разбира се. — Финли ги въведе в клетката и спря до един от сандъците. Вдигна капака и пред тях лъснаха блестящите жълти кюлчета, които си приличаха като две капки вода с онова, което Самър беше намерила в „Кентърбъри“. Финли извади едно и им го подаде, за да може всички да му се полюбуват.

— Има и един-два сандъка с необработени скъпоценни камъни — изненада ги той.

Самър последна подържа кюлчето и когато го връщаше на Финли го изтърва. Тежкото кюлче иззвънтя, когато падна на пода.

— Извинете, господин Финли, но не всеки ден ми се изплъзват милиард долара.

— Права сте. — Той вдигна кюлчето. — Мога да си представя вашето разочарование след дългото и трудно преследване на златото.

— Вярно, че ми струва няколко безсънни нощи — отговори тя.

Когато се упътиха обратно към фоайето, забеляза, че Дърк се усмихва.

— Като се имат предвид обстоятелствата, си странно щастлив.

— Точно си мислех какъв късметлия съм.

— Късметлия? Направо си скъсахме задниците от бачкане, за да намерим златото, а то през цялото време си е лежало в банката. Беше и си остава голяма тайна. Къде е късметът в тази история?

— В тайната. Така няма да ми се наложи до края на живота си да те наричам дейм Самър.