Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (79)

76

Утринното слънце вече нагряваше гранитните павета около Батареята на принцеса Ан, когато Самър, Дърк, Пърлмутър и Трехорн се изсипаха от едно такси. Виещ се път ги беше отвел високо на северния склон на Скалата. Върху стръмната скала имаше открита батарея, която се извисяваше над летището и сочеше към Испания.

Хокър ги чакаше, преметнал мешка през рамото си.

— Добро утро — поздрави ги той. — Радвам се, че намерихте мястото без проблеми.

Самър огледа крайбрежието.

— Оттук се открива прекрасна гледка.

— Да, и е важно място за отбраната на Гибралтар през вековете. Оръдията за пръв път са изкачени тук по време на Голямата обсада на Гибралтар през 1732 година, когато Испания и Франция правят опит да ни изритат оттук. Британските части издържат тригодишна обсада.

— Прекосяването на испанските равнини отвъд устието под прицела на умел оръдеен разчет би било чисто самоубийство — отбеляза Трехорн.

— Точно така. Тук е имало войници чак до 80-те години на двайсети век. — Хокър посочи едно от четирите сто и четиресет милиметрови оръдия от Втората световна война, които ги заобикаляха. — Батареите са свързани с тунели, строени преди столетия. Можем да влезем в тях зад онова оръдие „Марк I“.

Той ги поведе през паркинга, където неколцина туристи се наслаждаваха на гледката около една току-що пристигнала сива лимузина. Хокър мина покрай оръдейното гнездо и се отправи към желязна врата, вградена в скалата. Извади меден ключодържател с връзка главни ключове и пъхна един от тях в старата ключалка. Механизмът се завъртя с лекота и майорът дръпна дебелата врата да се отвори. Пред тях се откри неосветен тунел, от който лъхна хладен въздух.

— Може да се каже, че това е заден вход — обяви той. Отвори мешката и раздаде фенерчета и каски. — Мога да ви уверя, като познавач, че не е никакво удоволствие да си удариш главата в някоя варовикова бабуна. — Той си сложи последната каска.

Тъмният тунел беше широк и достатъчно висок, за да влязат прави в него, като се изключат Дърк и Самър. Минаха край празно странично помещение, което според разказа на Хокър било използвано като муниционен склад на батареята. От тук нататък тунелът се стесни и едрото тяло на Пърлмутър се отъркваше в него.

Когато се спуснаха още в Скалата, вътрешността стана хладна и влажна. Самър усещаше застоялия въздух, вдишваше миризмата на мухъл и й се струваше, че чува ехото на отминалите дни.

— Моля, не се разпръсвайте — каза Хокър. — Не искам някой да се изгуби.

Проходът започна да се стеснява, а когато стигнаха друг, пресичащ техния тунел, майорът се поколеба. Тунелът вдясно от тях бе преграден с верига, на която висеше малка табелка с надпис „Влизането забранено“.

Хокър прекрачи веригата.

— Този би трябвало да ни заведе при „Нелсън“.

Другите го последваха, а каските им често се остъргваха в ниския таван. Майорът посочи следите от длета над главите им.

— Били са изкопани през осемнайсети и деветнайсети век на ръка с длета, чукове и съвсем малко експлозиви. Те са издънки на тунелите от Голямата обсада. Клонът „Нелсън“ трябва да е някъде пред нас.

Дърк се обърна към сестра си:

— Доста път да мъкнеш злато.

— Но пък е по-сигурно — отговори тя.

Те напреднаха през една виеща се част на тунела и излязоха на малка площадка. Хокър спря пред ръждясала решетъчна врата, вградена в скалата, и светна през железните пръчки. Зад тях една почти вертикална шахта се спускаше в мрака.

Майорът се обърна към тях с предпазлива усмивка.

— Това е. В архивите пише, че и по време на изкопните работи е имало срутване. През 80-те години на деветнайсети век шахтата е разчистена, за да се създаде складова площ, вероятно за барутни запаси. След години е имало повторно срутване и това е довело до запечатването му.

— На адмирал Нелсън ли е наречен? — попита Дърк.

— Битката при Трафалгар през 1805 г. се води тук наблизо. В нея лорд Нелсън е убит, а неговият КНВ „Виктъри“ е откаран на буксир до Гибралтар за ремонт. Неколцина от екипажа на „Виктъри“ са погребани в градското гробище на Трафалгар. Тунелът без съмнение е наречен в негова чест.

Хокър се зае да опитва своята колекция от главни ключове, но никой не завъртя механизма. След няколко неуспешни опита да отключи, Пърлмутър го помоли да се дръпне настрана. Използвайки своята маса, историкът стовари мощен ритник с пета върху ключалката. Вратата зейна отворена без ни най-малка съпротива.

Едрият мъж надникна над ръба в пропастта и поклати глава.

— Страхувам се, че от тук трябва да поемете вие.

Хокър изпълзя до ръба и светна с фенерчето в дълбините.

— Изглежда, че разстоянието до дъното е около шест метра. — Той отвори мешката и извади статично найлоново алпинистко въже. — Ще имаме големи проблеми, ако петнайсет метра не свършат работа. — Завърза единия му край за страничния стълб на вратата. — Някой иска ли да се присъедини към мен в спускането?

Дърк и Самър пристъпиха напред, но Пърлмутър и Трехорн поклатиха глави.

— Може да ви дотрябват чифт стари мулета тук горе, за да ви изтеглят — каза Трехорн. — Джулиън и аз ще останем тук в готовност.

Майорът прокара въжето между краката си, а след това прехвърли свободния край през десния си хълбок и през лявото рамо. Обезопасен от рапелната техника Дюлферзиц^[1], той прекрачи през прага и започна да се спуска в шахтата, използвайки триенето на въжето в тялото като спирачка. Изчезна от очите им и след по-малко от минута извика отдолу:

— Всичко е наред!

Самър беше следващата, която се спусна. Закачи фенерчето на колана си и повтори конфигурацията на въжето. Спусна се бавно, отблъсквайки се от гладките варовикови стени на шахтата. След три метра тесният комин се разширяваше в открита пещера, чийто таван беше рухнал заради изкопите под него. Лъчът от фенерчето на Хокър я съпроводи до долу и тя се плъзна по въжето, приземявайки се на краката си.

— Добра работа — каза майорът. — Всъщност мисля, че спускането е по-скоро на седем метра и половина.

Той й помогна да се освободи от въжето и се провикна нагоре за Дърк.

— Щеше да бъде много по-добре, ако не бяха загасили осветлението — каза Самър.

Няколко секунди по-късно Дърк се спусна до нея. Те плъзнаха фенерчетата си из пещерата, осветявайки купчини натрошени камъни и тесен коридор вдясно от тях.

Дърк насочи лъча на фенерчето към отвора му.

— Майоре, вие имате честта.

— С удоволствие. — Хокър се приведе и забърза по тунела, следван по петите от Самър. След неголямо разстояние триото влезе в широко около шест метра правоъгълно помещение. То беше напълно празно, като се изключи изправеният в единия му ъгъл дървен шкаф. Самър го обиколи, търсейки следи по стените и пода, че някога тук е било съхранявано руското съкровище. Не откри нищо обаче.

Докато оглеждаше шкафа, Хокър долови слаба миризма на барут.

— Прилича на стойка за мускети. Басирам се, че помещението е използвано за съхраняване на стрелково оръжие и може би малко барут.

— Но не и злато — подхвърли Самър.

— Вероятно не.

Тя чу ехото от гласа на Пърлмутър и се приведе, за да се върне в пещерата, откъдето влязоха.

— Джулиън? — повика го.

— Самър, какво открихте? — избоботи гласът му грубовато.

— За съжаление нищо.

— Златото не е ли било там?

— Не, изглежда никога не е било. Скоро ще се върнем.

Тя се обърна, за да се върне при Дърк и Хокър, но се поколеба. Нещо не беше както трябва. Плъзна фенерчето из пещерата и осъзна каква е причината.

Въжето го нямаше.

— Джулиън! — извика тя. — Къде е въжето ни?

Отговори й мълчание.