Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (12)

9

Ралин едва беше успял да сложи глава на възглавницата, когато телефонът му започна да вибрира. Нямаше нужда да поглежда екрана, за да разбере кой се обажда.

— Добър вечер, Ана.

— Петре, след колко време можеш да тръгнеш за Бургас?

— Пет минути.

— Ще бъда при теб след три.

Ралин се надигна, облече се бързо и излезе от апартамента. Ана вече го чакаше на улицата пред входа. Той се усмихна, докато се качваше в сив седан „Шкода“, подобен на онзи, който беше разбила преди две вечери.

— Нима искаш да ми кажеш, че директорът вече ти е поверил нова държавна кола?

— Това беше първата ми спирка, когато се върнахме в София.

— И какво, каза „да“?

— Не точно — сви рамене Ана, — но позволих на началника на гаража да ме заведе на обяд в замяна на колата.

— На това му се вика изнудване — той се засмя. — И за какво е тази среднощна екскурзия?

— Нашият спасителен кораб май се е появил. Пристанищният капитан на Бургас е видял кораб във външното пристанище, който отговаря на нашето описание. Смята, че е пристигнал само преди няколко часа.

— Може вече да са разтоварили ВОУ, ако въобще е бил у тях.

— Възможно е. Надявам се фактът, че не са пристанали на кея, да означава, че все още е у тях.

— Какъв е нашият план? Имаме ли разрешение да се качим на борда?

— Бургаската полиция наблюдава кораба. Току-що събудих някои хора от правния отдел и им наредих да вземат заповед за обиск. Предлагам да се качим на борда на разсъмване и да го претърсим от горе до долу.

— Скъпа, ти разчиташ на чудеса.

— Не смяташ, че има възможност, макар и малка, ВОУ да е все още на борда?

— Не, не е това — поклати той глава. — Да получиш заповед за обиск от български съдия преди съмване? Спасителният кораб може да отплава за Антарктида и да се върне, преди това да се случи.

— Петре, кога стана такъв песимист?

Той се усмихна.

— Когато станах полицай.

След като излязоха от София, Ана подкара бързо в нощта и след три часа пристигнаха в пристанищния град Бургас. Полетяха по пустите улици, стигнаха до брега и поеха към терминала на търговското пристанище. На пропуска един сънлив пазач ги упъти към патрулния катер, пристанал наблизо. В щурманската рубка имаше двама униформени от охранителната полиция, които наблюдаваха с бинокли един кораб в далечината.

— Аз съм лейтенант Дуков — представи се по-възрастният. Той освободи своя подчинен, който се качи на кея.

— Къде е пристанал спасителният кораб?

— Той е най-големият в средата на залива. — Полицаят посочи към корабните светлини на около половин миля от брега.

Ана различи множество кранове под светлините на кораба.

— Прилича на него. Откога е там?

— Охраната на пристанището каза, че го е идентифицирала тази вечер към шест. Вече е бил на котва, затова не сме сигурни за часа на пристигането му. От седем и половина е под наблюдение. — Той потисна една прозявка. — Капитанът на пристанището смята, че това е местен плавателен съд на име „Бесо“.

— Някакви дейности?

— На смрачаване малък катер беше вързан за него в продължение на около час.

— Разтовариха ли нещо от кораба?

— Не видяхме подобно нещо. На борда се качи мъж, после си тръгна отново сам. Не забелязахме прехвърлянето на някакви стоки.

— Проследихте ли катера?

— Не. Той излезе от пристанището, а аз нямах ресурси, за да го последвам. — Когато почувства как очите на Ана се забиват в него, полицаят махна към пейката под широкия прозорец. — Защо не седнете, разположете се удобно. В камбуза има кафе.

Ана и Ралин се настаниха на пейката и се заеха да наблюдават „Бесо“, докато се наливаха с кафето на Дуков.

В три и половина Ралин прочисти гърло.

— Виждам черен пушек от димохода. Мисля, че са запалили двигателите.

Ана изду устни и извади мобилния си телефон. След бърз разговор тя поклати глава и погледна към Ралин.

— Все още няма съдебна заповед.

Ралин изучаваше кораба с бинокъла.

— Виждам моряк на палубата. Досега беше пуста. Мисля, че се готвят да отплават.

Дуков кимна.

— Може да се премести на друго място, но се съмнявам. Половин час, за да подгрее двигателите, и ще вдигне котва.

— Къде е останалата част от екипа ви?

Дуков си погледна часовника.

— Хората ми трябваше да се съберат на пропуска в четири и половина.

— Може ли да ги повикате сега?

Дуков я изгледа със съмнение в очите.

— Поне мога да опитам.

Ралин продължи да оглежда спасителния кораб.

— Може просто да го проследим, докато получим съдебната заповед.

— С това нямаме голям радиус на действие — отговори Дуков, потупвайки щурвала на катера. — В открито море може да стане сложно, особено ако времето е лошо.

— Изглежда на мостика кипи работа — обяви Ралин.

— Не бива да ги оставим да отплават. — Ана се вторачи в Дуков. — Закарайте ни при тях.

— Не можем да се качим без заповед — възрази той. — Освен това сме твърде малко, за да ги щурмуваме.

— На моя отговорност. Просто ни качете на борда, без да ни забележат, ако е възможно.

Дуков погледна Ралин, но той беше видял решителността в очите на Ана и само кимна.

Дуков хвърли въжетата в патрулния катер, запали двигателя и се откъсна от кея. Той описа голям полукръг в пристанището с изгасени навигационни светлини, за да се приближи към спасителния кораб откъм кърмата. На сто метра от кораба превключи на празен ход.

На кърмата на „Бесо“ нямаше жива душа, докато я приближаваха крадешком. С точни движения Дуков прилепи катера странично към кърмата, което позволи на Ралин да скочи на борда от покрива на рулевата рубка. Ана му хвърли едно от въжетата и той завърза катера към близкия кнехт. Агентката на Европол се качи на палубата с изваден пистолет, а малко по-късно я последва и Дуков.

Направиха няколко крачки напред и спряха в сянката на голям генератор. Ана направо подскочи, когато машината оживя, изплювайки облак черен дим. Пред тях светнаха подредени в полукръг прожектори, които осветиха кръглия кладенец в средата на кърмовата палуба. Над него на дебело стоманено въже, навито на барабана на кран, се полюшваше огромният грайфер. На далечната палуба в стъклена будка седеше гологлав мъж, който управляваше крана и грайфера.

— Хайде да изчакаме минутка, за да видим какво се готви да направи — предложи Ралин.

Тримата полицаи останаха в сянката на генератора. Изведнъж светнаха прожекторите, наредени по рамата на грайфера, и механизмът тръгна да се потапя в кладенеца.

— Това ли е устройството, което нападна подводницата? — попита Ралин.

Ана кимна, докато гледаше как изчезва във водата.

— Грозна гледка — отбеляза той.

Те изчакваха, докато гологлавият управляваше грайфера с помощта на цяла редица монитори. Появиха се двама души от екипажа с непромокаеми якета и застанаха до кладенеца. След няколко минути барабанът на крана се завъртя обратно и започна да прибира въжето. Малко по-късно грайферът излезе от водата. Между щипците си държеше сив сандък с размерите на масичка за кафе.

Ралин бутна Ана с лакът.

— Сигурно е това — прошепна той.

Ана кимна и я побиха ледени тръпки. Интуицията й се оказа безпогрешна. „Бесо“ не само беше прибрал ВОУ, но и бяха скрили плячката така, че при претърсване на кораба да не бъде намерена. Тя гледаше как грайферът се спуска и оставя сандъка на палубата и двамата моряци тръгнаха към него.

— Да го приберем — каза Ана.

Тя излезе от сянката с изваден пистолет. До нея крачеше Ралин. Дуков завършваше процесията, като междувременно се беше обадил по преносимата радиостанция в пристанищната полиция да поиска подкрепления.

Агентите се приближиха към близкия край на кладенеца, преди морякът от другата му страна да ги забележи.

— Полиция! — извика Ана.

Морякът се хвърли зад сандъка, но преди това успя да нададе предупредителен вик. Партньорът му се завъртя на пети, измъкна едно късоцевно „Узи“ изпод якето си и откри огън.

Полицаите, които не очакваха моряците да са въоръжени, не реагираха достатъчно бързо. Ралин даде два бързи изстрела и се хвърли на палубата до Ана.

Дуков остана прав, докато се занимаваше с радиостанцията си, и си плати за това. Стрелецът отпусна спусъка, прицели се отново и даде втори откос. Българският полицай пое с гърдите си цялата порция олово. Той залитна една-две крачки назад, после рухна мъртъв на земята.

Ана и Ралин бяха залегнали на голата палуба и отвърнаха на огъня. Изстрелите им накараха моряка с автомата да се скрие зад един кнехт. Ралин забеляза голяма кутия за инструменти на метри от тях. Той смушка Ана и посочи натам.

— Когато започна да стрелям, тичай натам — извика, надвиквайки шума на раздвижилия се отново грайфер.

Изправи се на коляно и изпразни пълнителя си срещу въоръжения моряк, който се гърчеше зад кнехта за прикритие, но веднага отвърна на огъня. Прицелът на Ралин беше по-точен и той улучи мъжа във врата с последните си два изстрела. От устата му бликна кръв и умиращият стрелец не успя да отмести пръст от спусъка, изпразвайки целия пълнител по Ралин, докато се свличаше на земята. Прицелът му беше твърде нисък, въпреки това един от куршумите рикошира в палубата и улучи полицая в крака.

Ана беше изминала половината разстояние до кутията за инструменти, когато забеляза, че колегата й се изправи и залитна.

— Петре! — изпищя тя, без да обръща внимание на черната размазана сянка до нея.

Ралин вдигна ръка, за да я спре, докато залиташе напред.

— Не! — Очите му се разшириха от ужас. Викът му не беше заради раната, а за да спре Ана. Опита се да й махне да се връща, но кракът му поддаде и той падна с главата напред в кладенеца.

Ана се хвърли напред в опит да го хване, а през това време нещото в периферното й зрение стана огромно. Тя погледна настрани твърде късно и видя грайфера. Разлюлян като махало, огромният механизъм летеше право към нея.

Ана се хвърли на палубата, но беше късно. Външният ъгъл на една от щипците на грайфера я бръсна по рамото и главата. Тя полетя към другия край на кораба, а светът около нея потъна в мрак, преди още да се стовари на палубата.