Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (75)

72

Ана се погрижи нахлуването в имота на Хендрикс на Бермудските острови да не бъде като атаката срещу парцела на „Тракия — спасителни операции“.

Дузина полицаи от Бермуда покриваха входа, докато друг подобен щурмови екип се приближаваше откъм брега на морето. Макар в началото Ана да беше изпитвала съмнения в подготовката и опита на бермудските полицаи, скоро се оказа впечатлена от тяхното усърдие и подробно планиране. Като британска задморска територия, Бермудските острови признаваха Европол и местните полицейски власти й бяха предоставили всяко нужно сътрудничество.

Двайсет и четири часовото наблюдение на имота преди операцията не показа някаква дейност, освен пристигането и заминаването на градинарите. Частният самолет на Хендрикс беше видян наскоро на летището, но изчезна в момента, когато започна наблюдението. Това накара Ана да се запита дали някой местен не му беше подшушнал нещо. Сега това вече няма значение, помисли си тя. Атомна бомба от 50-те години едва ли щеше да се побере в частен самолет.

Точно в шест сутринта тя поведе местния полицейски лейтенант към вратата за пешеходци до затворената порта за автомобили към къщата. Без да обръща внимание на видеокамерите, които стърчаха като филизи от горната част на оградата, той пъхна един кози крак под ключалката и я изкърти, отваряйки вратата. След това се свърза с екипа, идващ от брега, и махна на хората си да действат.

Ана вече беше прекрачила прага, когато лейтенантът я последва с въоръжената си щурмова група. Те се разпръснаха по протежение на автомобилната алея и забързаха към извисяващата се над тях къща. Ана и лейтенантът наближиха входната врата с половината хора и опитаха дръжката. Не беше заключено. Приготвиха оръжията си и нахлуха вътре.

Откъм кухнята една тъмнокожа жена, облечена в дрипав халат, се разпищя при вида на неочаквано нахлулите въоръжени хора. Тя вдигна високо ръце и започна да се поклаща на петите си, докато Ана и лейтенантът се приближаваха към нея.

— Къде е Хендрикс? — попита полицаят.

— Господин Хендрикс не тука — отговори тя. — Заминава преди два дни. Тук няма никого, освен аз. — Подобно на повечето бермудци, тя говореше с лек карибски акцент.

— Как се казваш? — попита Ана.

— Аз Роуз, икономката на господин Хендрикс. Господин Хендрикс не тука.

От задната част на къщата се появиха още двама въоръжени полицаи, които се бяха придвижили откъм бреговата линия.

— Отзад е чисто — докладва единият.

Лейтенантът кимна.

— Добре, помогнете да претърсим къщата.

Когато мъжете излязоха, Ана дръпна икономката настрана.

— Роуз, можеш ли да ми кажеш кой беше тук с господин Хендрикс?

— Неколцина служители от неговата компания. Също двама по-възрастни мъже. Мисля доктори. Всички отседнали в жилищата за гости.

— Доктори по медицина?

Роуз сви рамене.

— Чух господин Хендрикс казва на единия „доктор“.

— Какво правеха тук?

— Работили в лабораторията в гаража. Там всичко секретно. Аз няма право влиза там.

— Сградата до къщата?

Роуз кимна.

— Колко време прекараха там?

— Две седмици. Преди няколко дни всички заминали набързо. Включително господин Хендрикс.

— Той къде отиде?

— Не знам. Може би у тях в Амстердам. Откакто без семейство, вече не идва толкова често на Бермуда.

Лейтенантът и хората му се появиха отново.

— Агент Белова, къщата и парцелът изглеждат пусти. Боя се, че вървите по грешна следа.

— Гаражът — каза тя. — Искам да видя гаража.

Те се насочиха към стоящата встрани сграда. Когато наближиха входа отстрани, видяха, че става дума за голяма постройка, чиито размери се скриваха от гъстата растителност. Входът беше заключен с катинар и лейтенантът поиска да му донесат ножица за арматура от колата с инструментите. Той сряза ухото на катинара, бутна вратата да се отвори и те влязоха.

Изследователската лаборатория беше оборудвана с компютърни терминали, екипировка за тестове и лабораторни маси, които изпълваха помещението. Докато лейтенантът се възхищаваше на тестовия дрон, който висеше от тавана, Ана се съсредоточи върху едно по-обикновено превозно средство. Зад входната врата стоеше очукан камион с дървена каросерия. Тя забеляза бяло-черния български регистрационен номер на задната му броня.

— Лейтенант, били са тук! — извика Ана. — Това е камионът, който са докарали от България.

Бермудецът се приближи и се вторачи в празната каросерия.

— Оръжието вече го няма, ако изобщо е било тук — каза Ана. — Вероятно Хендрикс го е изнесъл заедно с екипа си.

— Може би все пак ще успеем да потвърдим, че е било тук. — Той махна на един от полицаите, който носеше палка, свързана с електронна кутия. — Гайгеров брояч — обясни. — Ако са сменили някакви части, може би има радиоактивни отпадъци.

Ана кимна.

— Добре, проверете всеки сантиметър. След това искам списъци на пътниците и подробности за всеки полет, излетял оттук през последната седмица.

— Веднага ще наредя да се заемат с това.

Докато лейтенантът даваше заповеди на своите подчинени, Ана закрачи напред-назад из лабораторията, а в главата й се блъскаха хиляди въпроси. Възможно ли е руската бомба да е още действаща? Колко е голяма и с каква мощност? И най-важното — къде са я отнесли?

Тя мина край една работна маса, покрита със стари радиолампи, и започна да проучва голяма бяла дъска. Там, където сухият маркер не е бил добре избърсан, се виждаха поредица математически формули. Но тя не обърна внимание на написаното, а се съсредоточи върху малка карта, закрепена в ъгъла. На нея се виждаше част от голяма река, течаща от север на юг, с по няколко притока от двете си страни. Надписите бяха на английски, но имената й бяха непознати. Нито едно, с изключение на град край един приток от запад със звезда до него:

* Вашингтон, окръг Колумбия.