Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (22)

19

Мрачните лица, които посрещнаха Мартин Хендрикс, подсказваха лоши новини.

— Не очаквах гости — каза Валентин Манкедо, — но ти можеш да идваш и без предупреждение.

Той въведе нидерландския индустриалец и Васко в двора на своята корабна морга на около четиридесет и пет километра северно от Бургас.

— Пътувах, когато получих твоето съобщение, и реших, че няма нищо лошо да се отбия лично — каза Хендрикс. — Съобщението ти беше малко загадъчно, но подсказваше най-лошото. Кажи ми какво се случи.

— Изгубихме обогатения уран — каза Манкедо.

Хендрикс не отговори, но руменото му лице стана още по-червено.

— Европол и българската полиция се заинтересуваха от произшествието с „Кримска звезда“, докато работехме в близост до един американски изследователски кораб — каза Манкедо. — Мисля, че са подозирали за нейния товар. Може би причината е изтичане на информация от вашия украински доставчик.

— Не е разумно да очакваш вярност, когато си имаш работа с крадци — поклати Хендрикс глава. — Разбрах, че в началото сте успели да извадите урана?

— Точно така. Но американският кораб се появи точно преди да успеем да завършим операцията. Иля успя да извади ВОУ и да напусне мястото, обаче те са разбрали, че ние сме го извадили.

Той реши, че не е нужно да споменава пред Хендрикс, че Васко е нападнал подводницата на „Македония“.

— Как успяха да се сдобият с него?

Манкедо кимна на братовчед си да продължи разказа.

— Американският кораб ни последва, но близо до Босфора успяхме да им се измъкнем. Поехме за Бургас, където очаквахме инструкции за срещата си с иранците. Когато се готвехме да напуснем пристанището, полицейски екип се качи на борда. Убихме двама от тях, а аз изгубих трима от екипажа. По време на сражението ВОУ изчезна от кораба.

— Разбирам. Не само си изгубил ВОУ, но си изложил всички ни на опасност.

Студено мълчание изпълни въздуха.

— Не всичко е загубено. Мъртвите са анонимни наемни работници от Украйна, а „Бесо“ избегна ареста.

— Властите със сигурност знаят името му и как изглежда. Ще го намерят и проследят обратно до теб.

— Уреждам начин да избегна това… и се надявам скоро корабът да може да напусне Черно море. Уверен съм в нашата безопасност и в опазването на твоята самоличност в тайна. След като намериха откраднатия ВОУ, вниманието им ще отслабне.

Хендрикс опря гръб в стола и се вторачи в пода.

— Наскоро се срещнах в Киев с полковник Маркович. Той намекна, че руснаците усилват присъствието си в Източна Украйна, докато Европа и САЩ гледат и бездействат. Националната армия е деморализирана и в безпорядък. Единствената действена сила е групата на полковник Маркович от нередовни войници.

Той насочи погледа си към Манкедо.

— Както знаеш, аз имам принос в тяхната кауза. В хода на тези усилия ви платих значителни суми да превозвате контрабандно оръжия и муниции за силите на Маркович. Сега са изправени пред повратна точка. Иранските ракети щяха да им позволят да нанесат смел ответен удар по Крим, който щеше да увеличи цената за намесата на руснаците. — Той се смръщи. — Тази възможност вече е изгубена.

— Няма ли друг начин да се сдобием с ракетите? — попита Манкедо.

— Не се продават. ВОУ беше единствената разменна монета, която иранците бяха готови да приемат. Повярвай ми, опитах всичко.

— Операцията не беше безопасна — продължи Манкедо. — Беше изпълнена точно по плана. Не можехме да предвидим намесата на американците, нито предварителната информация на Европол, която, убеден съм, е дошла от Украйна.

Хендрикс кимна и се отдаде на своите мисли. Дясната му ръка несъзнателно потъна в джоба на сакото и пръстите му напипаха успокояващото парче метал.

— Важно е да действаме — каза той колебливо. Очите му си върнаха остротата и се вторачиха навън през отворената врата на офиса. — Забелязах, че в двора има много сандъци, маркирани за муниции.

— Това са мини и артилерийски снаряди, които извадихме преди няколко месеца. — Манкедо поклати глава. — Бяха на руски кораб с муниции от Втората световна война, потънал близо до Сочи. Месинговите гилзи на снарядите имат стойност, когато цените на суровините са на нужното равнище.

— Колко имаш?

— Около двайсет тона — отговори Васко.

— Все още ли могат да се взривяват?

— Още са твърде опасни — каза Манкедо. — Заради дълбочината, на която лежеше корабът, по снарядите има съвсем малко корозия. Но са почти неизползваеми като оръжие, като се има предвид тяхната възраст и калибър.

— Обаче съдържащите се в тях експлозиви имат стойност. — Хендрикс се загледа в картината на стената — аматьорски морски пейзаж с чайки, които се носят над разбиваща се вълна. — Нападението ви срещу „Кримска звезда“. Разкажете ми още веднъж как беше обезвреден екипажът.

— Голяма част от акваторията на Черно море е бедна на кислород — започна Манкедо. — Близо до брега тази зона започва на дълбочина около петдесет метра. Навътре в морето бедните на кислород зони започват от сто метра и по-дълбоко. Преди еони Черно море е било като блато. Водораслите поглъщали целия кислород във водата, което убивало всички живи организми и накрая самите водорасли. С времето мъртвите организми се превръщали във водороден сулфид, който останал заключен в дълбините. Да плуваш в него е сравнително безопасно, но стигне ли на повърхността, се превръща в смъртоносен газ.

— Значи сте предизвикали подводна експлозия пред кораба и издигналият се газ е убил екипажа?

Манкедо кимна.

— Открихме този феномен, докато работехме по един търговски кораб пред румънския бряг. Взривявахме корпуса, за да стигнем до товара. Една от водолазните ни лодки беше закотвена точно над него. Взривът освободи газов мехур, който обгърна лодката. Всички на нея загинаха. Изгубих четирима човека и научих, че Черно море може да е много по-смъртоносно, отколкото сме предполагали.

— Щом можеш да направиш малък взрив, защо не и по-голям? — попита Хендрикс.

— Предполагам няма ограничение в размера на облака от водороден сулфид, който можеш да създадеш, ако взривът е достатъчно мощен и мястото подходящо. Какво си намислил?

— Искам да унищожа Севастопол.

Беше ред на Манкедо да замълчи.

— Това би било масово убийство? — каза той най-накрая.

— Не искам да ударя града, а пристанището на руския флот.

Манкедо огледа холандеца. Познаваше го от по-малко от три години, но беше забелязал коренна промяна в личността му. Милиардерът се беше превърнал от весел, арогантен мъж в потънала в гневни мисли изгубена душа.

— Ще платя тройно пазарната цена на твоите муниции плюс пет милиона евро за опита.

— Предложеното заплащане е добро, но изпълнението не е толкова просто. За „Кримска звезда“ пуснахме малък взрив точно на нейния курс и тя навлезе в издигналия се облак. Нападението срещу неподвижна цел на сушата не може да се контролира.

Васко се изправи.

— Като млад работих там в търговското пристанище. Ветровете са преобладаващо западни. Ако няма някакви необичайни промени във времето или силен дъжд, можеш да произведеш взрив в морето и газът ще мине над пристанището.

— Въпреки всичко подходът ще бъде труден — възрази Манкедо. — Руският флот не е известен с гостоприемството си.

— Всичко зависи от дълбочината и съответното равнище на газа — каза Васко. — Може да не се наложи да се приближаваме много.

Манкедо се замисли за предложеното заплащане.

— Хайде да хвърлим едно око на входовете на пристанището. Мисля, че имам морска карта на Севастопол.

След като се изправи и излезе от помещението, Хендрикс се обърна към Васко.

— Този акцент. Ти не си българин? От Украйна ли идваш?

— Да. Израснал съм в Петровск — град близо до Луганск. Чух, че по време на нахлуването в Крим е бил разрушен.

— Семейство?

— Баща ми умря от пиене преди години. Когато започнаха да падат артилерийските снаряди, майка ми и сестра ми избягаха в Киев. Последното, което чух, е, че живеят при братовчедите ми.

— Какво изпитваш днес към Русия?

Васко впи очи в неговите.

— Ще ти помогна да избиеш колкото искаш руснаци.

Манкедо се върна с карта, която разгъна на бюрото. Тримата мъже се струпаха около нея и се заеха да изучават тясното севастополско пристанище, което се врязваше в западния бряг на Кримския полуостров.

— Руският флот е базиран тук. — Васко посочи северната част на пристанището. Той плъзна пръста си в западна посока през входа на пристанището. — На миля от пристанището дълбочината е около сто и двайсет метра. Достатъчно дълбоко, за да стигнем до мощна аноксична зона. Въпросът е колко експлозив ще е нужен, за да бъде освободена?

— Двайсет тона трябва да са достатъчни, за да им изпратим послание — каза Хендрикс.

— Не съм учен — започна Манкедо, — но от онова, което съм виждал, смятам, че ще предизвика крайно мощен газов облак. — Той изгледа напрегнато Хендрикс. — Подобно действие ще привлече доста внимание.

— Намери ми баржа, пълна с експлозиви, и влекач, и аз сам ще го управлявам — каза тихо Хендрикс.

— Няма нужда от толкова героизъм — поклати глава Манкедо. — Може да изпратим в атака кораб без екипаж и взривател с таймер или радиоуправляем взривател.

— Най-добре плавателен съд с руското знаме — каза Хендрикс.

— Може да купим нещо от Сочи — кимна Манкедо.

— Това ще отнеме твърде много време — не се съгласи Хендрикс. — Искам да нанеса удара скоро. Може да се опита в Турция или с чужд кораб.

— Чужд кораб, а? — Манкедо изгледа Хендрикс сурово. — Мисля, че знам такъв кораб.