Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (3)

Април 1955

Черно море

Пред уморените очи на Дмитрий Сарков проблесна леденосиня светкавица. Пилотът прогони с примигване точките, които заиграха пред очите му, и отново насочи вниманието си към обширното приборно табло, осеяно с датчици и циферблати. Стрелката на висотомера се колебаеше около отметката на две хиляди и шестстотин метра. Неочакван порив блъсна самолета и дръпна щурвала и за по-малко от миг голямата машина изгуби трийсет метра височина.

— Проклета буря — изруга вторият пилот, кръглолик мъж на име Медев, и се зае да бърше разлятото кафе от крачола си.

Сарков поклати глава.

— И метеорологичната служба нарича това „лек фронт с ниско атмосферно налягане“.

Големи капки дъжд блъскаха по стъклата, превръщайки нощното небе около тях в непрозирна стена.

— Не различават гръмотевична буря от храчка. Истински гении — да ни пратят на тренировъчен полет при това време. Особено като се има предвид какво носим.

— Ще се спусна на петстотин метра, за да видим дали там времето не е по-спокойно. — Сарков натисна щурвала.

Двамата се носеха бавно през бурята в своя Ту–4^[1], масивен четиримоторен бомбардировач с размах на крилете колкото висока сграда. Въпреки рева на двигателите се чуваше пукотът и скърцането на фюзелажа. Неочаквана турбуленция раздруса самолета и на приборното табло веднага светна червена лампа.

— Вратата на бомбения отсек — каза Сарков. — Вероятно сензорът е получил сътресение.

— Или причината е в нашата обикновено скапана електроника. — Медев се обади на бомбардировача, но не получи отговор. — Василий вероятно отново е заспал. Ще отида отзад да хвърля един поглед. Ако вратата на бомбения отсек е отворена, може да го изритам през нея.

Сарков пусна тънка усмивка.

— Стига да не изхвърлиш нещо друго.

Медев стана от седалката си и се запромъква назад във фюзелажа. След няколко минути се върна в пилотската кабина.

— Вратите са затворени и изглеждат наред. Товарът е в безопасност. Василий наистина беше заспал. Сега вече има отпечатък от ботуша ми на задника.

Изведнъж самолетът силно се накрени и започна да пропада. От задната част на машината се чу силен гръм, а Медев беше запратен в приборното табло на тавана на кабината. Вторият пилот се стовари на седалката си, а краката му се заплетоха в лостовете на дроселите за деснобордовите двигатели.

— Иван? — извика Сарков. По челото на Медев течеше струйка кръв. Дмитрий се протегна и опита да дръпне назад лостовете, но борейки се с тежестта на изгубилия съзнание втори пилот и заклещените му в тясното пространство на пилотското място крака, не постигна много.

Светът на Сарков започна да се разпада. Приборното табло оживя от мигащи лампички и аларми, шлемофонът се пръскаше от виковете на екипажа. Бомбардировачът бе навлязъл в най-лошата част от бурята и тя го заблъска от всички страни. Докато се бореше с щурвала, Сарков усети пареща миризма.

Какофонията от гласове в слушалките му се смени с един-единствен паникьосан глас:

— Капитане, говори навигаторът. Горим! Повтарям — пожар в спомагателния генератор. Навигационният пост и радиостанцията са…

— Навигаторе, чуваш ли? Василий? Фодорски?

Нямаше отговор.

В пилотската кабина започнаха да нахлуват кълба дим, изгаряйки очите на пилота. През мъглата видя да примигва нова редица предупредителни лампи. Работещите на максимални обороти деснобордови двигатели опасно прегряваха, подпомогнати от прекъснат маслопровод.

Сарков насочи самолета надолу, същевременно дърпайки с все сила лостовете на дроселите за десния борд срещу отпуснатите крака на Медев. Гледаше как самолетът се спуска, като държеше под око висотомера. Имаше намерение на хиляда метра да изравни бомбардировача с хоризонта, за да може екипажът да го напусне. Но яркият проблясък, който видя през страничния прозорец, диктуваше нещо различно. Останал без масло и прегрял, двигателят от вътрешната страна на дясното крило изригна в ярки пламъци.

Сарков дръпна назад дроселите на лявобордовите двигатели, но не постигна голям резултат. Докато се спускаше, турбуленцията се усилваше. Той извика в микрофона на екипажа да напуска самолета, но нямаше представа дали някой може да го чуе. Когато стигна до отметката хиляда метра, кабината се напълни с черен дим. На петстотин метра височина Сарков започна да усеща горещината от пламъците зад пилотската кабина.

От челото му капеше пот — не от горещината, а от стреса да контролира големия самолет при бързото му спускане. Не му минаваше мисълта да напусне машината. Не и при тази стена от пламъци, която трябваше да прекоси отзад, и необходимостта да остави Медев. Единствената му мисъл беше да спусне самолета с усилие на волята, защото се страхуваше, че ще изгуби контрол над вертикалния стабилизатор и елероните, когато пламъците се докопат до тях. Той натисна още щурвала, опитвайки се да слезе под бурята и да намери място за приземяване.

На сто метра височина включи светлините за кацане, но силният дъжд закриваше всичко долу. Над земя ли се намираха? Стори му се, че зърна черна плоска равнина.

Пламъците нахлуха в кабината и подпалиха летателните планове, които се полюшваха от един планшет. Сарков си пое дълбоко дъх и намали още мощността на трите останали двигателя, оставяйки самолета да се спусне още надолу.

Отдалеч бомбардировачът приличаше на ярка комета. От средната му част изригваха яростни пламъци. Огнената топка се спусна в черната влажна нощ. После се гмурна в морето и изчезна, сякаш самолетът никога не беше съществувал.