Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (10)

7

Единственото, което Пит можеше да вижда, беше червено. Не беше кръв, а малка червена светлинка за спешни случаи, която премигваше близо до лицето му. Той игнорира пронизващата болка в главата и рамото и извика в тъмната вътрешност:

— Добре ли сте всички?

— Аз съм добре — отговори Ана със страх в гласа.

Джордино изсумтя.

— Предполагам, че оцеляхме при преобръщането сухи. — Подобно на Пит беше изхвърлен напред от седалката си, когато подводницата се преобърна, и сега лежеше прострян на тавана й. Той се изправи на колене и разплиска водата наоколо.

— Не ми харесва този звук — каза Пит, който усети, че краката му са мокри.

Бяха застанали неудобно, а водата им стигаше до глезените. Около тях се носеше съскане и пукот, както и острата миризма на изгоряло.

Пит намери фенерче и освети вътрешността на кабината, докато Джордино помагаше на Ана да се освободи от седалката.

— Изглежда здравият корпус^[1] издържа — каза Пит. — Сигурно е някоя пукнатина с дебелината на косъм или уплътнение на наблюдателния купол.

— Слава богу, че не сме триста метра по-дълбоко — отбеляза Джордино. Той знаеше, че на такава дълбочина подобно нарушение на целостта щеше да доведе до светкавичното наводняване на подводницата.

Макар Пит и Джордино да обсъждаха положението с небрежно спокойствие, Ана разбра, че нещата са зле.

— Лошо ли е положението ни?

— Още няма нужда да си слагаме банските — отговори Пит с успокояваща усмивка. — Разполагаме с малко количество ток, но в момента е ограничено само до няколко консуматора. Ал ще прокара няколко кабела, за да продължат работа нашите филтри за въздуха.

— Не можем ли да се обадим на „Македония“?

— В момента до комуникационните ни системи не стига ток. Освен това сме с дъното нагоре. Комуникационният ни транспондер е монтиран на върха на купола и сега е погребан под нас. Може да нямаме достатъчно силен сигнал за излъчване. Но това няма значение, защото скоро „Македония“ ще започне да ни търси.

— Не можем ли сами да изплуваме?

— Обикновено бихме могли с помощта на двигателите или баласта. Но движителите ни бяха откъснати, а съскането, което чуваш, идва от пукнатината в нашата баластна цистерна.

— Все пак ни остава възможността да изхвърлим баласта за извънредни случаи.

Пит посочи нагоре.

— Сега е над нас. Не можем да го изхвърлим от долу нагоре.

Ана я побиха студени тръпки.

— Колко време можем да останем тук долу?

— Ако филтрите продължат да работят, най-малко двайсет и четири часа.

Джордино се изкашля.

— Имаме прекъсване на рециклирането.

— Поправимо ли е? — попита Пит.

— Резервоарите с кислород бяха откъснати от рамката. — Джордино каза това някак си мимоходом, за да не разтревожи Ана, като признае сериозността на положението. При нападението запасите на подводницата от кислород бяха откъснати и сега лежаха безполезни на морското дъно.

— За филтрите няма ток, но аз ще се опитам да измисля нещо.

В сумрака Пит забеляза, че Джордино леко поклати глава. Значи нямаше надежда за ремонт.

Пит започна усилено да мисли. Скъсаните връзки означаваха, че нямат достъп до пресен кислород. Когато филтрите за прочистване на въглеродния двуокис престанат да работят, въздухът в подводницата щеше да стане смъртоносен. Не му трябваше сметачна машинка, за да изчисли времето. Нямаше да отнеме дълго с трима души в това тясно пространство.

Пит не се съмняваше, че „Македония“ ще ги намери. Бяха достатъчно близо до повърхността, за да могат водолази да закачат повдигателно въже и да ги изтеглят на борда. Но сега техен враг беше времето. Екипажът на „Македония“ щеше да мисли, че са все още при потъналия товарен кораб. Ако маякът им за спешни случаи е приглушен, ще минат часове, може би дори цял ден, преди да бъдат спасени. Повече време, отколкото имаха на разположение.

— Какво ще кажеш за една друга идея — започна той. — Ще я обърнем. Или поне наполовина. Това ще е достатъчно да изхвърлим баласта за извънредни случаи.

Джордино светна с фенерчето през наблюдателния купол и освети покрита с ръжда и наслоявания стоманена плоча. Лежаха върху неравна пясъчна повърхност до корпуса на „Керч“.

— Можем да се движим само настрани — каза той — от корабните останки.

Пит почука по стоманата над главата си.

— Имаме две баластни цистерни. Ако успеем да прехвърлим вода в цистерната откъм левия борд, може би тежестта й ще ни обърне.

— Заслужава си да опитаме… стига помпите още да работят. Ще видя дали не мога да им влея малко ток.

Той отвори един панел с бушони и нападна милионите кабели вътре. След няколко минути извика на Пит:

— Можеш да опиташ.

Пит протегна ръка покрай пилотската седалка и щракна ключовете на помпите, за да прехвърли вода в баластната цистерна откъм левия борд. Над главите им се чу бръмчене, после закъркори вода.

— Добра работа, Спарки — кимна Пит.

Докато баластната цистерна се пълнеше, почувстваха как подводницата леко помръдна. Скоро цистерната се напълни, помпите се изключиха, но плавателният съд си остана обърнат. Опитаха се да помогнат, като и тримата застанаха до левия борд. Джордино дори подскочи един-два пъти трупешката, но подводницата не помръдна.

Ана въздъхна тежко.

— Ще си останем на дъното.

Джордино изрови отнякъде кутия с инструменти и водолазни принадлежности и ги струпа на левия борд.

— Боя се, че няма нищо друго, което да не е закрепено на място и би ни помогнало да се обърнем.

Пит обмисли казаното от него.

— Всъщност нямаме нужда от още тежест, а просто от друга ръка. Протегната.

В първия момент Джордино само го изгледа, но после се усмихна.

— Разбира се, можем да опитаме да се избутаме обратно. — Той се промуши покрай Пит към панела с бушони и започна да проследява кабелите.

— Какво искате да кажете? — попита Ана.

— Подводницата има роботизирана ръка, монтирана на дъното й — обясни Пит. — Ако Ал успее да изцеди малко ток, можем да се оттласнем от „Керч“ и да се обърнем.

Във вътрешността на подводницата беше станало студено, а въздухът определено по-застоял, когато няколко минути по-късно Джордино обяви, че е успял да намери електричество.

— С баластните помпи източихме доста от резервната енергия за извънредни случаи — каза той. — Вероятно няма да можеш да работиш дълго с нея.

— Трябва ни само едно отписване — отговори Пит. — Той се наведе през преобърнатата пилотска седалка, протегна се към конзолата с джойстика и активира ръката. Пит я протегна под носа на подводницата и я издължи, докато щипците й се удариха в корпуса на „Керч“. Ана и Джордино заеха местата си откъм левия борд и затаиха дъх.

Пит превключи електронната ръка на пълна мощност и също застина. От хидравликата се дочу далечно шумолене, а червеното аварийно осветление помръкна заради увеличената консумация на ток. После откъм корпуса на подводницата се чу скърцане и тя започна да се наклонява. Пит продължи да бута с манипулатора и подводницата полегна настрани, докато инерцията не сработи. Плавателният съд се преобърна бавно и лесно и пътниците в кабината с труд отново си стъпиха на краката. Над конзолата се плисна вода и контролните уреди изгаснаха.

— Предполагам, че токът беше дотук — отбеляза Пит. — Мисля, че е време да изплаваме.

Той отвори капака, който покриваше пода, бръкна вътре и завъртя чифт Т-образни болтове. В долната част на подводницата две оловни баластни тежести паднаха от своите гнезда и тупнаха на морското дъно.

Въпреки че беше наполовина наводнена, подводницата на НАВПД се откъсна от пясъка и започна да се издига. Ана се усмихна, когато Пит светна с фенерчето през наблюдателния купол и двамата можаха да видят как корпусът на „Керч“ започна да се отдалечава под тях. Черната вода, която ги заобикаляше досега, скоро започна да се оцветява и Ана с облекчение видя отново мътната зелена супа, която при спускането я беше уплашила.

Минути по-късно подводницата изскочи на повърхността в бурно море, поливано от постоянен дъжд. Надничайки през наблюдателния купол, Ана скоро забеляза „Македония“, която се полюшваше на вълните на около половин миля от тях. Джордино не направи опит да се опита да прехвърли ток на радиостанцията, защото видя, че корабът се насочва към тях на пълна скорост, оставяйки широка пенеста следа.

Петър Ралин крачеше напред-назад по кърмовата палуба, когато подводницата беше закачена за крана и вдигната на борда. Лицето му се разтопи от облекчение, когато Ана, Пит и Джордино излязоха през люка.

Стенсет им помагаше да стъпят на палубата.

— По-дълъг престой под водата от предвиденото — отбеляза той. После посочи очукания корпус на подводницата и откъснатите стойки на водометните дюзи. — Да не срещнахте долу някакво морско чудовище?

— Срещнахме нещо, което имаше яки щипци. — Пит огледа сивите облаци. — Нашите приятели от спасителния кораб се заинтересуваха специално от нас. Още ли са наоколо?

— Отплаваха преди около час.

Ралин направи крачка напред и прегърна Ана.

— Толкова се тревожихме за теб. — Тогава забеляза прясното ожулване на челото й. — Какво стана?

— Сграбчиха ни с техния грайфер и започнаха да ни блъскат в борда на „Керч“, после ни обърнаха. Реших, че сме загубени, но хладнокръвните умове победиха — каза тя и кимна към Пит и Джордино. — Петре, трябва да намерим този спасителен кораб, преди да е влязъл в пристанище.

— У тях ли е ВОУ?

Тя погледна към Пит и той отговори вместо нея:

— Доста сериозна причина да се опитат да ни убият. — И плъзна ръка по вдлъбнатините в корпуса на подводницата.

Ана се обърна към Стенсет.

— Можем ли да ги хванем или поне да проследим накъде са се отправили?

— Те имат голяма преднина, но със сигурност ще се опитаме. За съжаление заради времето видимостта е малка, а и покритието на радара също.

Групата се качи на мостика, където Стенсет нареди на щурмана да мине на пълен ход. Той се присъедини към Пит, който беше застанал пред екрана на радара.

— Отправи се на югозапад.

Пит увеличи обхвата на радара максимално и се зае да проучва екрана. Покриваха го големи бели петна, те представляваха проливен дъжд. В далечния ъгъл на екрана от време на време пулсираше малка точка.

— Може да са те — каза Пит. — Посока два-четири-нула градуса.

— Насочили са се към проливите. — Стенсет нареди на щурмана да промени курса.

— Госпожице Белова, господин Ралин — започна Пит, — бихте ли опитали да накарате турската брегова охрана временно да затвори проливите?

— Нека минем на „ти“. Аз съм Ана, а това е Петър. И да, можем да направим това. Благодаря ти.

Ралин се обади и след няколко минути съобщи:

— Бреговата охрана има плавателен съд на котва близо до моста „Султан Явуз Селим“, който наблюдава трафика на юг. Щом се появи, ще го задържат.

— Ще направим всичко възможно да не ги изпуснем.

Успяваха да следят целта си до Босфора, но я изгубиха сред трафика, който влизаше или излизаше от пролива. Продължаващият силен дъжд само увеличаваше объркването, защото множество мигащи точки се появяваха и изчезваха сред големите бели петна на лошото време. Най-накрая екипажът на НАВПД успя да открие две цели, които плаваха на юг и навлизаха в Босфора, и се опита да се доближи до тях.

Когато плавателните съдове намалиха скоростта си в пролива, дъждът отслабна. Докато „Македония“ надвишаваше разрешената скорост от десет възела, първата цел от екрана се появи — беше руски бълкер. „Македония“ се плъзна покрай по-бавния кораб в опит да настигне първия съд.

Сред падащите водни капки се видя модерният висящ мост „Султан Явуз Селим“ точно когато един стар товарен кораб се плъзна под него.

— Това ли беше първият кораб? — попита Ана.

— Боя се, че да — кимна Пит.

Обаждане по радиостанцията от бреговата охрана потвърди тяхното разочарование. Спасителният кораб не се беше появил.

— Къде може да са отишли? — учуди се Ана.

— Завили са близо до устието на Босфора — предположи Пит, — за да се изгубят в оживения трафик и лошото време. Не се знае къде са отишли.

— Ние ще поемем оттук — каза Ралин. — Ще вдигнем тревога в приятелските пристанища по черноморското крайбрежие. Разполагаме с приблизително описание. Корабите от този вид едва ли са много. Все някъде ще се появи.

— Мисля, че си на прав път — кимна Пит.

— Вече сме почти в Истанбул. Можем да ви оставим там — предложи Стенсет.

— Това би било чудесно. — Ана се обърна към Пит. — Не можем да ви благодарим достатъчно за това, което направихте за нас. Сигурна съм, че скоро ще открием кораба.

— Ще ми направите лична услуга, когато ги окошарите — усмихна се Пит. — Особено след стореното с нашата подводница.

Ана се усмихна.

— Пътуването с подводницата беше по-вълнуващо, отколкото ми се искаше. Но ми се струва, че с удоволствие бих го повторила.

— Значи можем да кажем, че нашият набег в дълбините е бил успешен. Следващия път, когато ти се прииска да видиш морското дъно, знаеш къде да ме потърсиш.

— Няма да го забравя. Довиждане.

Ана и Ралин се спуснаха на главната палуба и зачакаха „Македония“ да пристане на истанбулския търговски кей. Щом стъпи на брега, тя се закле в себе си никога повече да не се качва на плавателен съд.