Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (15)

12

Георги Димитров се спря да избърше потта от челото си, докато разглеждаше варненския търговски кей, спирайки очи на „Македония“ в далечната Стоянка. Закръгленият български археолог мина покрай някакви тежки машинарии и струпани стоки, преди да се заклати като патица към изследователския кораб. Под едната си мишница стискаше картина, а в другата носеше износена кожена чанта.

Един от моряците го посрещна на борда и го съпроводи до кърмовата палуба, където висок мъж с шлем за заваряване ремонтираше пукнатината в един от шевовете на малка подводница.

Пит загаси електрожена и вдигна визьора.

— Доктор Димитров? — попита той.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Пит. — Археологът пусна чантата на земята и двамата се здрависаха. — За мен е чест, че получих подкрепата на Националната агенция за водно и подводно дело за моя проект. — Димитров стрелна поглед към миниподводницата. — Повредена ли е?

Джордино изскочи от люка на машината, стиснал сноп електрически кабели, и се представи.

— Малко е поочукана, но повредите не са толкова страшни, колкото изглеждат. След като сменим водометните движители и проведем няколко изпитания за безопасност, ще е готова за използване. Най-много след четиресет и осем часа.

Пит кимна.

— Извадената временно от строя подводница няма по никакъв начин да повлияе на вашето проучване.

— Радвам се да го чуя — отговори Димитров, — защото зная, че времето ви в Черно море е ограничено.

Пит огледа картината и чантата на мъжа, после посочи към мидела на кораба.

— Георги, хайде да идем на сянка и ще можеш да ни разкажеш за „Фетхие“^[1].

Те се събраха в близката лаборатория, където Джордино помогна на българина да облегне картината на една от водонепроницаемите прегради.

— Не пътувате с малко багаж — отбеляза той.

Димитров се усмихна.

— Това е единственото известно изображение на „Фетхие“. Нарисувано е по време на спускането му на вода през 1766 г. Уредникът на българската Национална художествена галерия е мой приятел и ми позволи да я взема назаем.

Пит се зае да изучава картината, на която беше изобразена тримачтова фрегата, излизаща от Златния рог, вдигнала всички платна. От стълба на кърмата се вееше голям червен флаг^[2], определяйки кораба като част от отоманската флота.

— Чудесен кораб. Какво можете да ни разкажете за него? — попита Пит.

— Построен е като бърза фрегата за подкрепа на по-големите кораби в бойната линия. Изглежда е бил стациониран в Александрия, преди да се върне отново на служба при султана.

— Как така е потънал в Черно море? — полюбопитства Джордино.

— В началото на Руско-турската война руската армия напредва през онова, което днес са Украйна и Молдова, и печели голяма победа в Кагулската битка^[3]. Една от жените на султан Мехмед III била в близката крепост Измаил, за да посети ранения си син, когато фронтът се приближил. Султанът изпратил от Константинопол „Фетхие“, за да ги вземе. Султанският антураж се качил на кораба и поел надолу по Дунав през август 1770. Повече никой не ги видял.

— Руснаците ли са го потопили? — попита Пит.

— Някои историци смятат, че е така, но няма документи, които да го потвърждават. Повечето, както и аз, мислят, че е бил изгубен по време на буря някъде до българското крайбрежие.

Пит поклати глава.

— Това звучи като твърде голям район на проучване.

— Знаете по-добре от мен колко е трудно да се намерят корабни останки — каза Димитров. — Истината е, че „Фетхие“ може да се намира в район с размери петдесет хиляди квадратни мили. Може да прекарам остатъка от живота си в гонитба на нейния килватер. Наскоро обаче открих малко допълнителна информация, която смятам, че ще ни осигури плодотворно търсене. — Димитров отвори кожената си чанта и извади от нея фотокопие на ръкописна страница от дневник.

Пит видя, че е на турски, и предположи, че съдържа данни за времето.

— Бележка в корабен дневник?

— Точно така — кимна Димитров. — Принадлежал е на османската търговска шхуна „Сеяс“. Учен от Българската академия на науките попаднал на него в архивите на едно училище и любезно ми го предостави.

— Какво пише? — попита Джордино.

Димитров започна да превежда ред по ред.

— „Умерен вятър от югозапад, вълнението отслабва. На обед, когато времето се подобри, вдигнахме котва от убежището ни под нос Ерулска и продължихме плаването си за Галац. След час наблюдателят съобщи за струпване на отломки откъм подветрената страна, включително част от мачта с червено знаме и тугра на него.“

— Отбелязали ли са своето местоположение? — попита Пит.

— За съжаление не. — Димитров извади карта на Черно море и я разгъна на масата.

— Нос Ерулска представлява затруднение, защото няма модерни податки за подобно място по крайбрежието. Наложи се известно географско дирене, но най-накрая го открихме в древна бележка за селище северно от Варна.

— Вероятно са хвърляли котва близо до брега, когато са искали да изчакат буря откъм югозапад — предположи Пит.

— Знаем, че са отплавали от това място и покрай брега са се отправили към Румъния — продължи Димитров, — така че можем да направим разумно догадките за тяхната посока.

— Обаче въпросът колко път са изминали за един час покрай крайбрежието, ще ни прати в света на догадките — подхвърли Пит.

— Точно така. Ние не знаем тяхната скорост, така че сферата на предположенията се увеличава. Търговска шхуна от този вид вероятно е развивала осем до десет пъзела, а това ни дава добра изходна позиция.

— Онова, което не знаем, е кога е потънал „Фетхие“ — каза Пит — и колко дълго са дрейфали отломките, преди пътищата им със „Сеяс“ да се пресекат.

— Още едно предположение в нашия модел. От записа в корабния дневник се разбира, че отломките са били концентрирани, което ме кара да смятам, че фрегатата е потънала малко преди това. Знаем състоянието на морето и вятъра, така че в предположението включих малко дрейф. Разбира се, това си е чист хазарт. — Димитров се усмихна. — Но успях да свия района за проучване до сто квадратни мили, където смятам, че най-вероятно се е намирал корабът.

— Струва ми се логично — кимна Джордино, който беше оглеждал защрихования в червено участък. — Защо сте сигурен, че останките са точно от „Фетхие“?

— Добър въпрос. Ключът към отговора е червеното знаме — каза Димитров. — Обърнете внимание на главната мачта.

Джордино кимна.

— На нея се вее вимпел с нещо завъртяно на него.

— Това завъртяно нещо се нарича тугра. Представлява калиграфският монограм на султана и е символ на неговата власт. Само личните кораби на султана биха издигнали подобно знаме. Затова са сметнали, че си заслужава да бъде отбелязано в корабния дневник. Те специално споменават тугра. Видяната във водата мачта със сигурност е била на „Фетхие“.

— Добре, приемам го — каза Джордино. — Откъде ще започнем издирването?

— Чудесно — плесна Димитров с ръце. — Предлагам да започнем от северозападния ъгъл на координатната мрежа. Той е само на няколко мили нагоре по крайбрежието.

Пит изгледа нетърпеливия археолог.

— Изглежда се сдобихме с работен план за издирването. Готов ли сте да останете при нас през цялото проучване?

Димитров отвори чантата си и показа натъпканите вътре книги с меки корици.

— Чувал съм за скуката по време на подводни проучвания — отговори той с усмивка.

След час „Македония“ прибра швартовъчните въжета и заплава край българското крайбрежие. На смрачаване пристигнаха при координатната решетка на Димитров. Корабът спря, а Джордино спусна през борда подводен дрон. Корпусът на безпилотника с формата на торпедо беше натъпкан с електронни сензори и можеше да плува над морското дъно по предварително зададен маршрут. Пит допълни работата на дрона, като пусна зад кърмата сонар, вързан за „Македония“. И двата подводни уреда съдържаха многолъчеви сонарни системи, които можеха да покажат изображение на корабни останки и всеки друг по-голям обект на морското дъно.

Димитров се качи заедно с Пит и Джордино на мостика, за да наблюдава в реално време резултатите от работата на влачения зад кораба сонар. След няколко часа гледане на мрачното вълнообразно морско дъно, което минаваше пред очите му на големия монитор, той стана и извади една книгите, които носеше.

— Лека нощ, господа.

Джордино повдигна вежди.

— Какво, вече се отказвате от борбата?

— Само временно, приятелю. Само временно. „Фетхие“ почива на дъното повече от два века. Сигурен съм, че и утре ще бъде тук за издирването. — След тези думи археологът се поклони, излезе през вратата на мостика и потъна в нощта.