Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (62)

59

— Ханибал? — възкликна Джордино. — Не виждам слонове. Тази стара кола дори няма хобот.

— Ако не беше спал по време на уроците по история — каза Пит, — може би щеше да си спомниш как Ханибал е решил проблема с движението на слоновете и останалата част от армията си през Алпите. През 218 г. преди Христа Ханибал Барка повежда стохилядната картагенска армия в изненадващо нападение срещу Римската империя, слагайки началото на онова, което по-късно ще бъде наречено Втората пуническа война. Историята помни неговия епически поход от Галия през Алпите, съпровождан от трийсет и осем бойни слона, за да нанесе смел удар от север. Но когато армията му започва да се спуска към Италия по каменистите склонове, пътят й е препречен от голямо свлачище. Затапен в планината, Ханибал превръща войниците си в работници, които да махнат падналите камъни. Остават обаче няколко огромни скални къса, които продължават да препречват пътя им. Картагенският пълководец използва стара миньорска техника, която води началото си от древните египтяни. Той запалва огън под скалите, след това ги полива с оцет. Тази операция ги натрошава на по-малки късове, които могат да бъдат преместени. След като пътят е освободен, армията му продължава, напада и разбива римските части, които защитават Милано. Макар и отблъснат от римляните, прекосяването на Алпите от Ханибал си остава класика във военната стратегия.

Пит знаеше, че тази техника ще сработи и без оцет. С помощта на Джордино преместиха няколко от гредите за укрепване на галериите под големия скален къс, който запушваше пещерата. После се обърнаха към „Изота Фраскини“ за помощ при запалването на дървото. Блъскаха пробката на картера с парче камък, докато не се отви. Източиха превърналото се в сироп масло в стара кофа. Пробиха резервоара на колата с щанга за гуми, добавиха малко застоял бензин в маслото и с тази смес поляха гредите.

— Всички да отстъпят назад — нареди Пит на екипа на НАВПД. С помощта на пламъка на газената лампа запали сместа. В началото миксът от масло и бензин гореше с нисък, вдигащ пушек огън, но след известно време сухите греди се разпалиха и лумнаха с буйни пламъци.

Докато огънят играеше по повърхността на скалния къс, Пит се дръпна настрана с Ана и Джордино.

— Леко съм притеснен заради пушека — каза Пит и посочи малкия отвор над главите им. — Вентилацията малко куца.

— По-добре, отколкото да треперим до смърт в студена, тъмна пещера — каза Джордино.

Двамата мъже поддържаха буйния огън почти два часа, преди да подложат на проверка своята теория за термичния шок. Пит напълни кофата с водата за пиене, оставена им от техните похитители, и я плисна върху скалата. Когато водата се изля върху нея, се чу пукот и се вдигна облак пара, но скалата остана цяла. Няколко минути по-късно едно плоско парченце се отцепи от нея и падна на земята.

Пит го подритна с крак.

— Съвсем не е лавината, на която се надявах.

— Поне доказва на практика, че теорията ти работи — успокои го Ана.

На светлината от газената лампа Пит видя, че тя е сънлива, а очите й са разфокусирани.

— Добре ли си?

— Ужасно съм уморена.

— Седни при останалите и дръж под око капитана вместо мен.

Ана кимна и Пит я съпроводи до задната част на пещерата, където бяха пренесени Стенсет и Михаил. При тяхното идване капитанът отвори за кратко очи, после отново се унесе и задиша тежко. Ана седна до него благодарна, че повече не е на крака, и се вторачи в огъня.

Когато се върна при огъня, Пит видя, че пещерата е пълна с мъглив слой пушек. Във въздуха висеше тежката миризма на изгоряло дърво. Той се приближи към Джордино, който влачеше още една греда към пламъците.

— Имаме проблем — каза му Пит.

Джордино я хвърли в огъня, изтупа ръце и попита:

— Да не би да са ни свършили дъвчащите бонбони?

— Да. Вместо тях имаме силна доза въглероден оксид.

— Това обяснява главоболието ми. — Джордино вдигна очи към малкия отвор върху купола, където се събираше по-голямата част от дима. — Всеки отвор тук долу ще засили вентилацията.

Пит огледа огромния скален къс и се смръщи.

— Трябва да го направим бързо.

Двамата удвоиха усилията си. Хвърляха още греди в пламъците и поливаха скалата с вода на равни интервали. Застанали близо до огъня, и двамата изпитваха въздействието на невидимия въглероден оксид: замайване, замъглено зрение, задъхване и тъпо главоболие. Успявайки със силата на волята да устояват на отравянето, те продължиха да обработват камъка в течение на още един час.

Пит използваше щангата за гуми на колата да ръчка и блъска по скалата. Падаха малки късове, но голямата маса си оставаше цяла. Той почувства, че силите го напускат, и седна, за да си поеме дъх. Видя, че Джордино влачи поредната греда към огъня, залитайки като пиян, и стана да му помогне. Едва стоящи на краката си, двамата търкулнаха гредата в умиращия бавно огън.

— Това е последната греда — обяви задъхан Джордино и се стовари на земята, стиснал с две ръце пулсиращата си от болка глава.

Пит също искаше да легне, но се насили да занесе празната кофа до кашоните с бутилирана вода. Прерови дузина празни бутилки, докато не откри една пълна. Подобно на гредата, тази беше последната. Изля я в кофата и залитна обратно към огъня. С всяка крачка замайването му се усилваше толкова, че залитна и замалко да падне върху нагрятия камък.

Спря се пред скалата и се обърна към Джордино. Старият му приятел вече не седеше, а се беше проснал в цял ръст на земята със затворени очи.

Пит се обърна към скалата и изруга:

— Строши се, копеле такова!

С последни сили запрати кофата върху върха на камъка. Ръждясалата ламарина издрънча при удара, а съдържанието й се изля върху нагрятия гранит. Пит залитна назад, когато от камъка се вдигна облак изгаряща пара. Той залитна, готов да рухне на земята, а парещите му очи бяха впити в камъка.

— Хайде! — извика той, но гласът му беше тих и продран.

През пукота на пламъците се чу нещо. Дълбоко боботене, което сякаш идваше от много далеч. Звукът се усили, после утихна. Пит продължаваше да се олюлява на краката си и вдигна очи.

С пукот като гръмотевица скалата се разруши, разпадайки се на половин дузина големи парчета, които се затъркаляха в краката му. Боботенето и сътресенията от падащите каменни късове го събориха на земята и задушиха огъня с облак пулверизирана скала. Пещерата потъна в смъртоносна тишина, когато светлината угасна, а въздухът се напълни с прахоляк, който се сипеше на земята като снежинки.

Пит се претърколи и застана на колене, докато кашляше и търкаше очите си. През облаците прах видя голям отвор в стената и се усмихна, когато отвън го лъхна поток чист въздух.