Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (6)

3

— Искаш ли последното парче баница?

Ана Белова погледна към мазното пликче, протегнато към нея, и поклати глава.

— Не, благодаря. Дори да исках нещо за хапване в полунощ, нямаше да си запушвам артериите с това.

Нейният партньор, добродушен мъж на име Петър Ралин, пъхна ръка в пликчето между автомобилните седалки, измъкна печивото с ябълкова плънка и го пъхна в устата си. Изглежда, помисли си Белова, българският полицай никога не пътува без пликче с хляб или сладки, но въпреки това успява да запази стройната си фигура.

Той бръсна троха от ризата си.

— Информаторът на дирекцията явно е пълен провал. През този пункт от два часа не е минавал камион.

Ана надникна през предното стъкло на тяхната „Шкода“ към граничния пункт „Малко Търново“. Най-малкият от няколкото гранични контролно-пропускателни пункта на границата между Турция и България обслужваше лекия автомобилен и туристически трафик по Черноморското крайбрежие. Откъм българската страна на границата господстваше неравната линия на горите в природен парк „Странджа“, а откъм турската — селски пейзаж.

Паркирала на турска територия, на по-малко от петдесет метра от границата, Ана наблюдаваше как млад мъж на мотоциклет приближава пропускателния пункт. Когато пресече границата, тя видя, че носи малко прасе в кафез, вързан на задния калник.

— Продукти за полунощно барбекю? — подхвърли Ралин.

— По-скоро сутрешно. — Ана потисна прозявката си. — Мисля, че пропиляхме достатъчно време и излапахме достатъчно баница, за да сложим край.

— Чакай малко. Идва още нещо.

По хълмовете заигра мътна жълта светлина, превръщайки се в ярки лъчи от фарове, щом возилото наближи и спря на граничния пункт. Беше очукан камион с дървена каросерия и брезентово покривало. Мръсният черно-бял номер говореше за турска регистрация.

— Защо не се увериш, че граничарят е буден, а аз през това време ще проверя регистрационния му номер.

Ралин пъхна последното късче баница в устата си, а Ана насочи бинокъла и записа номера. Смени бинокъла с лаптоп и тъкмо набираше номера на машината, когато чу рязък вик.

Камионът потегли, граничният полицай отстъпи в пункта, без да успее да го провери и да го задържи, за да може и Ралин да го огледа, както се бяха разбрали. Ана беше прекалено далеч, за да види балата валута, която издуваше предния джоб на митничаря.

Ралин извика на камиона да спре. С протегната лява ръка като катаджия, той тършуваше с другата за служебния пистолет. Вместо да спре, шофьорът на камиона ускори срещу него. Полицейският агент трябваше да отскочи, за да не го сгазят. Калникът го закачи по краката и го запрати на земята.

Ана се прехвърли на шофьорската седалка и завъртя ключа на запалването. Блъсна лоста на скоростите на първа и натисна газта, но изруга, защото в този момент камионът отмина, преди да успее да го блокира. Тя се поколеба за миг, защото погледна към Ралин. Агентът се държеше за глезена, но се обърна и й махна да продължи без него.

Гумите на шкодата изсвириха, когато Ана завъртя волана и натисна педала на газта до края. Камионът не беше успял да стигне далеч, защото само след секунди успя да го настигне. Докато гледаше как брезентовото покривало се ветрее, тя се помоли каросерията да не е пълна с въоръжени бандити. Когато камионът мина под една улична лампа, видя купчина дини в него. Обаче шофьорът не караше като земеделец.

Машината се стрелна надолу по виещия се около хълма път и влезе в центъра на Малко Търново — прашно българско земеделско градче на около четиридесет километра от Черно море. От него до следващото селище се простираха с километри черни вълнообразни хълмове. Ана не би искала сама да арестува хората в камиона посред откритото поле. Натисна газта и се опита да се промъкне край него. Шофьорът забеляза това и зави рязко, затваряйки пролуката. Ана трябваше да набие спирачки, за да избегне паркирала кола, докато камионът продължаваше да се придържа към разделителната линия. Нямаше как да мине край него.

Тя си припомни плана на града и се сети, че освен главната улица, която минаваше през центъра му, имаше и две успоредни павирани улици, които се пресичаха от около осем преки. Когато стигна една пряка, натисна спирачките и зави наляво. Даде газ до следващата, зави надясно и се озова успоредно на главната улица. Ускори още, като сменяше рязко скоростите и седанът политаше във въздуха при всяка по-голяма неравност.

Шкодата бързо излапа пет преки, докато Ана се опитваше да си сложи колана в движение. Зави надясно в последната от уличките, задницата на колана занесе и блъсна няколко кофи за боклук, докато взимаше завоя. Сънливи граждани надничаха през прозорците си към летящата сива кола, чийто двигател ревеше така, сякаш щеше да гръмне.

Когато Ана наближи главната улица, фаровете на камиона се показаха отдясно. Тя го беше изпреварила с малко, но не достатъчно, за да може безопасно да завие и да се озове пред него. Прецени разстоянието и натисна газта за още секунда, после наби спирачки. Когато колата се задруса под въздействието на антиблокиращата система, Ана завъртя волана наляво. Шкодата леко се завъртя, преди да се ударят. Задната й броня се блъсна в предното ляво колело на камиона. От трясъка стъклата на прозорците, гледащи към улицата, зазвънтяха. Капакът на шкодата изчезна под камиона, който се плъзна към бордюра, защото предното му колело беше отнесено. От инерцията му двете превозни средства продължиха да се плъзгат, скочиха на тротоара и накрая се удариха в една улична лампа.

Докато шофьорът се опитваше да се съвземе от удара, парлив дим започна да изпълва кабината.

— Йосифе? — повика той другаря си, който лежеше неподвижно върху арматурното табло — изгубил съзнание или мъртъв. Шофьорът не си направи труда да проверява, отвори смачканата си врата и падна на улицата, готов да побегне. Тогава стрелна поглед към потрошената „Шкода“. На волана лежеше изпусната въздушна възглавница, но от шофьора нямаше и следа. Обърна се и се озова срещу дулото на автоматичен пистолет „Зиг Зауер“ Р228.

С драскотини от въздушната възглавница по лицето и дишайки тежко, Ана стоеше с протегнати напред ръце, опряла оръжието в бузата на мъжа.

— На колене, ръце на главата — нареди тя с дълбок глас, с който се опитваше да замаскира шока. Смаяният шофьор с готовност се подчини.

След по-малко от минута Ралин и граничарят долетяха с рев в кола на граничната полиция. Ралин изскочи, накуцвайки, от автомобила и насочи пистолета си към шофьора на камиона.

— Добре ли си?

Ана кимна и остана да гледа как колегата й слага белезници на шофьора, а после го хвърля на задната седалка на колата.

Граничният полицай провери пътника в кабината на камиона и се върна, клатейки глава.

— Другият е мъртъв.

Ралин прегърна Ана през раменете, защото тя леко залитна, докато прибираше оръжието си.

— След като те блъсна, просто реагирах. Не исках да избяга.

— И успя. — Ралин стрелна поглед към смачканата „Шкода“. — Но не вярвам шефът на отдела да се зарадва, че си пожертвала нова кола на агенцията заради товар дини.

— Дини ли? — измърмори Ана. Тя се качи в каросерията на камиона и започна да разбутва дините. Ръцете я заболяха, докато стигне дъното на каросерията, където откри три дълги дървени сандъка.

Ралин й помогна да измъкнат единия на улицата. Намери щанга за гуми и с нея откърти капака. Вътре имаше спретнато подредени АК–47 албанско производство, предназначени за черния пазар.

— Точно както ни каза. Точка за нашия платен информатор.

— Предполагам, че заплащането ще бъде намалена присъда — отбеляза тя. — Не е от големите пратки с оръжие, но да се надяваме, че сме спасили поне няколко невинни живота.

— И осигурихме достатъчно положителна реклама за отдела, за да ни дадат нова кола.

След час пристигнаха представители на общинската и държавната полиция, за да арестуват контрабандиста и приберат доказателствата. Ана почиваше в колата на митничаря, опитвайки се да не заспи, след като вълнението от преследването отмина. На разсъмване пристигнаха два камиона на „Пътна помощ“, за да вдигнат двете превозни средства от улицата.

Ралин надникна през отворения прозорец на колата.

— Ана, току-що говорих с управлението в София. Изглежда днес следобед трябва да сме в Истанбул.

— Не може ли да почака? Имам нужда от малко сън.

— Очевидно става дума за задача с предимство, основаваща се на информация от Украйна.

— Контрабанда на оръжие?

— Не мисля. Изглежда нещо по-важно.

Тя се усмихна насила.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да ни дадат кола.

— Не мисля, че при тази задача колата ще ни е от полза.

— Защо? Пратката по въздуха ли ще дойде или с влак?

— Нито самолет, нито влак. Става дума за потънал кораб.