Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (59)

56

Трийсет минути по-късно парцелът на „Тракия — спасителни операции“ опустя. Манкедо натовари на снабдителния кораб оръжия, експлозиви и изследователски материали и се зае да ръководи последното отвратително прочистване. Труповете на полицаите и неговите хора бяха сложени в двете полицейски коли, които бяха спрени на кея. С помощта на пристанищния кран до кея всяка от колите беше вдигната и спусната на шест метра дълбочина.

Манкедо гледаше как от втората кола на повърхността изскачат мехурчета, когато от кабината на крана към него закрачи Васко.

— Това ще послужи за предупреждение на следващия полицейски екип — обяви бръснатата глава.

Манкедо посочи повредената каменна стена.

— Все още има следи от престрелката. Вероятно живеещите наблизо са чули изстрелите.

— Ще мина по автомобилната алея с колесния товарач и ще оправя нещата. Ако не намерят труповете, няма да разполагат с нищо.

— Другите затворени ли са?

— Да, в страничната пещера. Никога няма да ги намерят, освен ако някой не отвори отново рудника след сто години. — Васко кимна към няколкото сандъка близо до входа на тунела. — Да взривим ли мунициите, преди да тръгнем?

Манкедо огледа парцела като натъжен родител.

— Не, вече заредих експлозивите. Това беше нашият дом и нашата база в продължение на близо десет години. Надявам се, че някога ще се върнем.

— Когато изчезне тази агентка Белова, случаят им също ще пропадне — успокои го Васко. — Нещата ще утихнат, както винаги става, и после ще можем отново да започнем да действаме оттук.

— Да, но сега по-добре да изчезваме. Свързах се с Хендрикс и той каза, че ще се опита още преди полунощ да уреди транспорт от Стара Загора. Моли да придружиш устройството, докато не стигне до безопасно място. Дотогава направи всичко възможно да не се показваш. Щом предадеш стоката, можеш да дойдеш при нас в Гърция.

— Договорихте ли се за цената?

— Двайсет милиона, ако още е действаща.

Васко се усмихна.

— Тези пари ще ни осигурят чудесна база в Егейския регион.

Манкедо поведе останалите от екипа и се качиха на снабдителния кораб. Издърпаха веригата и телената мрежа, които служеха за бариера, и излязоха в Черно море, насочвайки се към турския бряг.

Васко подкара челния товарач надолу по алеята, за да заличи следите от гуми, като пътьом загребваше гилзите и отломките от стената. Закара товарача с пълна кофа по пристана и изсипа събраното в лагуната. След това запали двигателя на камиона, излезе от парцела и заключи вратите зад себе си.

Беше минал няколко километра, когато срещна колона полицейски коли, които явно се бяха отправили към парцела на „Тракия — спасителни операции“. Никой не обърна внимание на очукания камион. При първа възможност Васко излезе от крайбрежния път и с умерена скорост пое навътре в страната.

Кара в продължение на няколко часа, прекосявайки източните български равнини, покрити с шахматно разположени ниви, засадени с ечемик и жито. Близо до Стара Загора, процъфтяващ индустриален център, той зави на юг към местното летище. Малко по-късно паркира камиона в отдалечена част на пистата и загледа непостоянния поток от излитащи и кацащи частни самолети и малки пътнически машини.

Към девет и половина голям товарен самолет кацна и спря далеч от терминала. Осветлението на пистата вече беше пуснато и на неговата светлина Васко видя малък украински флаг, нарисуван отстрани на фюзелажа. Той запали камиона и мина през отворена врата в оградата, която не беше охранявана.

Закара камиона до опашката на самолета, откъдето вече се спускаше товарната рампа.

Показа се мъж в летателен гащеризон, на чието лице беше изписано подозрение.

— Как се казваш? — попита той.

— Васко. Аз съм човекът на Манкедо.

Мъжът кимна, докато оглеждаше камиона.

— Аз съм бордният инженер. Ще правиш каквото ти кажа. Ща вземем целия камион. Качи го по рампата.

Васко вкара камиона в товарния отсек на един „Антонов“, Ан–124 — един от най-големите транспортни самолети в света. Камионът беше грижливо обезопасен от бордния инженер. После той поведе Васко напред до редица спартански седалки зад пилотската кабина. Докато седне и си сложи колана, самолетът вече рулираше. Можеше да гледа в пилотската кабина и видя как под тях земята сякаш побягна, докато големият самолет се засилваше и накрая се издигна във въздуха.

Щом се издигнаха на крейсерска височина, бордният инженер се показа отново и даде чашка кафе на Васко.

— Благодаря — кимна той. — След колко време ще кацнем?

Бордният инженер си погледна часовника.

— След около единайсет часа.

— Единайсет часа! — Васко едва не разля кафето от удивление. — Не отиваме ли в Украйна?

Мъжът поклати глава.

— Не, за съжаление. Отиваме на запад, за да доставим стоката в частното имение на господин Хендрикс.

— Колко на запад?

— Ще прекосим половината Атлантически океан — усмихна се мъжът. — Отиваме на Бермудските острови.