Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (34)

31

Дърк излезе на крилото на мостика, когато корабът навлезе в Йелтефьорд — плавателен канал, дълъг двайсет и две мили, простиращ се на югоизток към полуостров Берген. От двете страни се издигаха остри, покрити със сняг върхове, докато корабът се носеше към града. Слънцето светеше ярко, превръщайки водата в бляскав сапфир, едновременно с това намаляваше хладината на южния бриз.

Някакво боботене привлече вниманието му и той се обърна, за да види хеликоптера, който се приближаваше откъм кърмата. Машината се плъзна над фиорда, прелитайки ниско над „Один“. Дърк не разпозна модела, а регистрационният му номер сякаш беше закрит с лепенки. Той проследи с поглед хеликоптера, който изчезна зад хоризонта по пътя за Берген. После се спусна един етаж по-надолу и влезе в каюткомпанията. В единия от ъглите седеше Джак Далгрен и пиеше кафе. Левият му крак беше във временен гипс и подпрян на един куфар.

Дърк се усмихна.

— Е, куцльо, най-сетне те изритаха от лечебницата, а?

— Изразходвах запаса им от обезболяващи и вече нямаше причина да се застоявам там — отговори Далгрен. Неудобството от счупения крак беше очевидно в мрачно присвитите му очи.

— Как е кракът?

— Стига да не се движа, повечето време безчувствен. Лекарят направи каквото можа, но със счупена бедрена кост съм готов за операция на сушата и крак, пълен с желязо.

— Сигурен съм, че ще получиш превъзходна медицинска помощ в Берген. — Дърк посочи Самър, която току-що беше влязла и се насочи към тях, стиснала кожена чанта. Куцаше заради навехнатия си глезен и се опитваше да прикрие голямата синина отстрани на лицето си с пуснатата свободно коса.

— Пристига вторият член на Клуба на ходещите куци — каза Дърк.

Самър поклати глава:

— Да, подводницата се обърна, Джак си счупи крака, а аз си смених физиономията. А ти се измъкваш само с някакви драскотини. Къде е справедливостта?

— Мисля, че когато се обърнахме, той изкриви корпуса на подводницата с глава — подхвърли Далгрен. — Причини повече щети на нея, отколкото на себе си.

— Винаги е бил твърдоглав — каза Самър.

— Но не единствен в семейството — защити се Дърк. — Каква е тази работа с нежеланието ти да оставиш Джак да бъде закърпен в Берген?

— Тъкмо резервирах за нас тримата билети за следобедния полет за Лондон.

— Защо точно Лондон?

— Заради Кралската ортопедична болница, Кралския военен флот и Кеймбриджкия университет.

Дърк и Далгрен се спогледаха в недоумение.

— Добре, аз се предавам и ще попитам. Какво е толкова важно в тези три институции?

— За начало в болницата гостува доктор Стивън Милър, световноизвестен ортопед-травматолог от Мънси, Индиана, който по случайност е стар приятел на Руди Гън. По негова молба доктор Милър е готов да сглоби наново крака на Джак веднага щом пристигнем.

Далгрен се усмихна.

— Сбогом, лютфиск^[1].

— Много мило от страна на Руди, че се е заел да помогне — каза Дърк. — Предполагам, че Кралският флот не е включен заради Джак?

— Включен е, за да върнем това. — Самър вдигна чантата и я остави на масата с лек звън.

— Да не би да е това, което си мисля, че е? — попита Далгрен.

— Не го е оставяла и за миг — вметна Дърк. — Мисля, че спи с него под възглавницата.

— Не бих искала да го изгубя. — Самър отвори чантата и извади златото от „Кентърбъри“.

— Може ли? — Далгрен протегна ръце.

Тя му подаде кюлчето.

— Прекрасно. — Той опита тежестта му с ръка, после го вдигна към светлината.

Самър се усмихна. Имаше нещо непреодолимо магическо в тежкия жълт минерал, което караше всички, които го докосват, да излъчват детско удивление. Вероятно това беше причината толкова златотърсачи да обръщат света за злато на пясък и късове.

Далгрен почука върху лицевата част на кюлчето с кокалчето на пръста си. Върху нея бяха набити различни цифри и символи.

— Разчете ли тези йероглифи и двуглавото пиле?

— Това не е пиле — отговори Самър. — Всъщност е орел и е гербът на семейство Романови. Придружават го букви на кирилица и датата на производство — октомври 1914.

— Златото на Романови? — попита Дърк.

— Не съм експерт, но доколкото мога да определя, означенията по него сочат, че идва от руската императорска съкровищница.

— Може би това е причината за появата на „Тавда“.

— Руснаците вероятно смятат, че на борда има още злато — каза Далгрен.

— Възможно е — отговори Дърк, — но в историята на „Кентърбъри“, която намерих, не се споменава да е превозвал злато.

Далгрен погледна към Самър:

— Значи искаш да наклеветиш руснаците в Лондон?

— „Кентърбъри“ е британски военен кораб и военен гроб. Трябва да се съобщи на Кралския флот, че руснаците предявяват претенции към него и вероятно ще го взривят на парчета, за да търсят злато.

— Звучи ми като правилна постъпка. Но какво ще кажете за това — Далгрен вдигна кюлчето високо — да го задържим като хонорар за намирането?

— Разбира се, че не може. — Самър грабна кюлчето от ръката му и го сложи в чантата си. — То ще бъде дадено на Кралския флот заедно с координатите на останките.

Джак поклати глава.

— Брей, както винаги светица.

— О, мисля, че мога да оспоря това — намеси се Дърк.

Самър изпръхтя.

— Не се тревожи за мен.

— Доколкото разбрах, отиваме в Лондон, за да оправим крака на Джак и да се сбогуваме с кюлчето — продължи Дърк. — Но за какво ще ходим до Кеймбридж?

— Това е нещо като бонус. Потърсих Сейнт Джулиън Пърлмутър във Вашингтон, за да помогне в проучването на „Кентърбъри“. Ако някой може да разбере дали на борда му е имало злато, това е той. За късмет, оказа се, че Джулиън е на симпозиум по морска история в Кеймбридж.

— Самър — възкликна Далгрен, — никога не съм знаел, че толкова си падаш по златото!

— Не е за златото само по себе си, а просто искам да знам защо е било на борда. И защо руснаците имат претенции към кораба.

— В това отношение документите на Британското адмиралтейство може да помогнат — каза Дърк. — С помощта на Джулиън сигурно ще намерим нещо.

— Самър, имам само един въпрос. — Далгрен свали крака си на пода и седна с изправен гръб. — Как ще свалиш мен и кюлчето от кораба в Берген?

Два часа по-късно „Один“ пристигна във втория по големина град в Норвегия и пристана близо до търговските кейове. Без помощ от Самър Далгрен слезе, куцукайки с патерици, от кораба. Дърк свали саковете и тримата се качиха на чакащото ги такси „Волво“. Когато излязоха от района на пристанището, таксито мина край един седан, спрял край тротоара с работещ двигател. Вътре имаше двама мъже.

Мансфилд сгъна портативния бинокъл и го пъхна в страничния джоб на вратата.

— Това е мишената. Не ги изпускай.

Незабележимият автомобил, нает за случая от руското консулство, се вля в трафика и последва таксито, пускайки няколко коли между тях. Шофьорът беше професионалист, който се криеше зад колите пред тях, но следеше светофарите, така че да не изостанат.

Двата автомобила поеха по крайбрежната улица, после на юг по Е39 в продължение на двайсетина километра до бергенското летище. Движението беше спокойно, когато таксито спря пред терминала „Заминаващи“. Седанът зад тях паркира на безопасно разстояние. Щом американците влязоха в терминала, Мансфилд слезе, за да ги последва. Беше облечен в обикновено зимно яке и носеше модни слънчеви очила, за да отвлича вниманието от неизбръснатото си лице. Застана на опашката за чекиране и огледа списъка със заминаващи полети на таблото.

Когато Дърк, Самър и Далгрен стигнаха до гишето, Мансфилд напусна опашката и отиде на съседното гише, все едно да си вземе багажен стикер. Застанал с гръб към американците, той чу как човекът на гишето провери багажа им и им каза кой е техният изход.

Руснакът се върна на мястото си в опашката и се извърна на другата страна, когато тримата минаха край него на път за изхода. Няколко минути по-късно стигна до гишето и любезно подаде на служителката френския си паспорт.

— Днес за къде ще пътувате, господине?

— Билет за Лондон, моля. Еднопосочен, нямам багаж.