Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (24)

21

Тежки дъждовни капки блъскаха по прозорците на ъгловия кабинет на един от високите етажи на седалището на Главното разузнавателно управление. Сива пелена скриваше иначе широката гледка към московския Хорошовски район.

Максим Федоров, директор на „Чуждо разузнаване“ в ГРУ, не обръщаше внимание на времето, седеше на бюрото си и мълчаливо изучаваше един омачкан документ. Не обръщаше внимание и на мъжа с очила, седнал нервно срещу него. Федоров откъсна очи от листа едва когато някой почука на вратата на кабинета и влезе трети мъж.

Висок, с атлетична фигура и войнишка стойка, той самоуверено прекоси кабинета. Късата му руса коса обграждаше лице със слънчев загар и поразително сини очи. Федоров направи гримаса при вида на сивия му костюм „Ив Сен Лоран“, жълтата вратовръзка и италианските мокасини.

— Виктор Мансфилд — обяви Федоров, — закъсняхте десет минути. — Запознайте се с доктор Антон Кромер от Държавния исторически музей.

— Неочакваният дъжд се оказа пречка за трафика — обясни Мансфилд. Той седна до Кромер и стисна ръката на професора.

— Не може да се каже, че дъждът през юли в Москва е неочакван — възрази Федоров.

— Надявам се, че срещата няма да продължи дълго. — Мансфилд погледна часовника си, — защото имам билети за Болшой.

Федоров му отправи пронизващ поглед. Виктор Мансфилд, както гласеше неговият псевдоним, беше един от най-добрите му агенти. Прикритието му на богат австрийски плейбой с неясен кралски произход му беше позволило да осъществява набези сред водещите европейски индустриалци и политици, включително няколко млади актриси с амбиции да станат звезди. Добре си играе ролята, помисли си Федоров. Може би твърде добре, ако се съди по отчетите му за разходите.

— Доктор Кромер наскоро откри документ с голямо значение за държавата.

Федоров погледна към Кромер и му кимна да продължи.

Бледият учен прочисти гърло.

— Аз съм главен архивист в Държавния исторически музей, който съхранява голяма сбирка с артефакти от ерата на Романови. Подготвяхме изложба на картини на руски художници от деветнайсети век, съхранявани в императорската сбирка, и поискахме няколко картини от хранилищата в Санкт Петербург. Двайсет и две произведения, някои от които великолепни. Почиствахме ги за изложбата, когато на гърба на едната открихме нещо интересно.

Той отвори един албум и показа на Мансфилд няколко кадъра от голяма картина, издържана в живи цветове, на казаци на коне.

— Сякаш е от Иля Репин — подхвърли агентът.

Кромер се усмихна.

— Наистина е от него. Една от трите в императорската сбирка.

— Какво точно открихте в картината?

Кромер обърна страницата на албума и се показаха няколко снимки от гърба на картината. На уголемена снимка се виждаше парче пергаментова хартия, подпъхнато в ъгъла.

— Намерихме парче стара хартия, закрепено към картината. Помислихме, че може би са някакви бележки на художника или ранна скица на картината. Но се оказа нещо съвсем различно.

Федоров вдигна листа.

— Това е един вид договор.

— Какъв договор? — попита Мансфилд.

— Договорът от Петроград. Поне така гласи надписът. Споразумение между Руската империя и Великобритания. — Федоров остави крехкия документ на своето писалище. — Същината на договора влече след себе си прехвърляне на правата върху петрола и полезните изкопаеми в земите, владение на Руската империя, за сто години на британците, смятано няколко месеца от подписването на договора.

— Това е лудост! — възкликна Мансфилд. — Кой би подписал подобен документ?

— Лично царят.

Кромер кимна.

— Потвърдихме истинността на подписа на цар Николай II под документа.

— Защо се е отказал с един подпис от такова богатство?

— За да защити своето — обади се Федоров. — Такова е било времето. Доктор Кромер може да обясни по-подробно.

— Договорът е датиран 20 февруари 1917. За царя това е отчайващо време. Армията е деморализирана и се разпада след постоянните поражения от германците. В Санкт Петербург избухват бунтове сред фабричните работници. В името на революцията болшевиките започват да организират въоръжени протести из цялата страна. Съпричастни към тяхната кауза са не само фабричните работници и селяните, но и военните. Николай знае, че империята се изплъзва от ръцете му, и търси спасение при съюзниците.

— Да, Романови са имали много роднини в Европа — каза Мансфилд.

— Точно така. Николай и неговата жена Александра са първи братовчеди на английския крал Джордж V, както и на други държавни глави из Европа. През войната Николай постоянно е в делови отношения със съюзниците особено за закупуване на оръжие. Така че когато напрежението около него се засилва, тези връзки са вече налице. Николай и Александра не предполагат, че след като той абдикира на петнайсети март, ще бъдат закарани в Урал и убити година по-късно.

— Какво се е надявал да постигне царят, отстъпвайки част от националното богатство?

— Политическа подкрепа — каза Кромер — и по-важното, военна помощ за онези части, които още са му били верни и които по-късно се превръщат в Бялата армия. Това, а и сигурност за значителна част от неговите лични царски активи.

— Предполагам, имате предвид злато.

— Като оставим настрана, че контролират активите на държавата, семейство Романови притежават много от златните мини в Урал. Добре известно е, че държавните запаси от злато на кюлчета постепенно изчезват през революционните години. Има доста документални свидетелства за Романово злато в чужди ръце, но малко се знае за личното им богатство и къде се намира.

— В договора се казва — намеси се Федоров, — че от семейните активи ще бъде преведена сума, която предстои да бъде определена, в Английската национална банка за съхранение, докато не се възстановят редът и спокойствието в Руската империя. Когато това стане, договорът ще бъде прекратен.

— Нещата не свършват толкова добре — отбеляза Мансфилд. — Колко са получили британците?

Федоров го погледна безизразно.

— Не знаем — най-накрая призна Кромер. — Екипът ми проучва въпроса. Има свидетелства, че малко след подписване на договора хора от лейбгвардейския полк придружават пратка от Санкт Петербург до Одеса. Официалните документи от тази епоха са доста редки заради хаоса, който е царял по това време. Обаче има упорити слухове, че значителна част от царското злато е била изнесена от московските банки.

— Другата страна не разполага ли с документи?

— Британските банкови документи са проучени много внимателно през двайсетте години от болшевиките заради пратките със злато за закупуване на муниции. Обаче не са открити доказателства за допълнителна сметка на името на Романови. Моето собствено мнение е, че златото така и не е стигнало до британците.

— За каква сума говорим?

Кромер сви рамене.

— Без допълнителна информация е трудно да се каже. Като се имат предвид оценките на семейното богатство на Романови и онова, което свършва в касите на болшевиките, може спокойно да се предполага, че става дума за сто двайсет и пет или сто и петдесет милиарда рубли в днешни пари, от които няма никаква следа.

— Два милиарда щатски долара? — попита Мансфилд, който беше свикнал да харчи в евро и долари.

Кромер кимна.

— Да, предвиждало се е сумата да бъде значителна.

— Е, това наистина беше много интересна приказка. — Мансфилд се изправи на стола си. — Да не би ГРУ да се готви да публикува книга за изгубеното богатство на Руската империя?

Федоров изгледа яростно агента си.

— Само четирима души са виждали този документ — потупа той листа с ревматични пръсти. — Ние тримата в това помещение и президентът. Мога да ви кажа, че президентът е много загрижен заради съдържащото се в този договор. Неговото съществуване най-малко би представлявало неудобство за Руската федерация, да не говорим за възможните правни и финансови искове срещу правителството.

— Тогава защо просто не го пъхнете под саркофага на Ленин? — попита Мансфилд. — Или още по-добре — драснете му клечката.

— Защото може да не е единственото копие.

— Договорът е подписан от цар Николай II и британския специален пратеник сър Лий Хънт — обясни Кромер. — Ако едно или повече копия от него са били притежание на Хънт, изглежда по някаква причина никога не са били доставени в Уайтхол.

— Защо?

— Хънт се качва в Архангелск на британския крайцер „Кентърбъри“ малко след подписването на договора. Някъде из Норвежко море германска подводница потапя крайцера седмица по-късно. Оцелели няма.

— Тогава останалите копия от договора са унищожени — каза Мансфилд. — Точка на историята.

Федоров се загледа навън, където дъждът падаше на още по-големи капки. Той продължи да гледа през прозореца, докато отговаряше на агента:

— Както вече споменах, президентът много се заинтересува от този въпрос. Нареди на службата да намери и унищожи всички доказателства или оцелели копия от договора и да проследи всички възможни следи за изнесеното от страната и изчезнало безследно злато на Романови.

— Възможно е дебелата пергаментова хартия да оцелее в някоя консулска пътническа чанта дори в студена вода — отбеляза Кромер. — А и не знаем какви други доклади може да е изпратил Хънт.

Мансфилд изпита неприятно усещане. Положението на Федоров беше невъзможно и сега резидентът на шпионите споделяше съдбата си с него. Да разочарова днешния руски президент би означавало да сложи точка на кариерата си. А можеше да му струва и живота. Федоров не му даде възможност да се измъкне от задачата.

— Виктор — започна Федоров, — ти си бивш командос, обучен за подводни взривове. Имаш опит в управление на подводници, макар че напоследък го правеше за дебели и богати европейци, които искаха да се полюбуват на рибата в Средиземно море. — Той му изпрати студена усмивка. — Ти си най-добре подготвеният човек за тази задача, с когото разполагам, и няма да ме предадеш.

— Оценявам високо вашето доверие в мен — отговори Мансфилд с едва доловим оттенък на сарказъм.

— Ще разполагаш с пълната подкрепа на управлението, както и на доктор Кромер и неговия екип, които ще продължат своето историческо изследване.

— Разбирам — отговори Мансфилд. — Кога започвам?

— Арктическият океанографски кораб „Тавда“ те очаква в Мурманск. Разполагаш с двайсет и четири часа да се качиш на борда.

— А ако намерим британския кораб и се окаже, че от него не е останало нищо?

Федоров отново се загледа през прозореца. Дощя му се да можеше да си разменят местата с Мансфилд. Погледна към шпионина и му отправи мрачна усмивка.

— Тогава ще си се насладил на чудесен морски круиз на място, което е само малко по-негостоприемно от Москва.