Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (81)

78

Хокър ги намери в едно испанско кафене на открито близо до хотела им да си ближат раните с тапас^[1] и питиета. Пърлмутър и Трехорн вече бяха на три скоча, докато Дърк и Самър се чувстваха твърде разстроени, за да пият нещо повече от една сангрия. Самър се опитваше да избяга от себе си в туристическия гид на Трехорн за Гибралтар, който беше вдигнала от земята в тунела.

— Някои окуражаващи новини — обяви Хокър, докато си придърпваше стол. — Кралската гибралтарска полиция вече е по петите на двамата руснаци. Летището и търговското пристанище са вдигнати по тревога, а до довечера ще бъдат проверени всички големи хотели. В Гибралтар е трудно да се скриеш. Скоро ще ги намерим.

— Това, че искате да помогнете, е прекрасно — обади се Пърлмутър, — но сега е безсмислено да бъдат залавяни.

— Дори след като ви нападнаха с Чарлз, а нас оставиха да умрем?

— Джулиън е прав — каза Трехорн. — Беше неприятен сблъсък, но накрая никой не пострада. — Той се вгледа в полупразната си чаша с разочарование в очите. — Дойдохме в Гибралтар да намерим златото и да ги изпреварим. Но изглежда, че тук няма злато, което да бъде намерено.

— Въпреки всичко в това няма смисъл — включи се Дърк. — Няма доказателства, че е било върнато на руснаците или превозено до Англия.

— Всичко, с което разполагаме, е писмото на капитан Марш от „Сентинел“. — Пърлмутър заоглежда чашата си с уиски. — Тръгнахме по следата в него и на мястото се оказа, че няма нищо.

— Ами ако сме търсили на грешното място? — попита Самър и свали гида, разкривайки пълна с надежди усмивка.

— За какво намекваш? — попита Трехорн.

— Тук в твоя гид има глава за историческите пещери в Гибралтар. Споменава се и една, наречена Ла Боведа, известна и като пещерата на Нелсън за известно време през деветнайсети век.

— Какво, пещерата на Нелсън казваш? — гласът на Пърлмутър си беше възвърнал ехтежа.

— Да. Единственият проблем е, както пише в книгата, че пещерата е зазидана през 1888.

Хокър започна да рови из паметта си.

— Ла Боведа. Испанската дума за подземие. Вероятно в някаква точка на миналото там трябва да е имало църква. Чувал съм името, но не мога да се сетя за местоположението.

— В книгата пише, че преди се е влизало в нея от „Лайм Килн Степс“ номер 12.

— Това е само на няколко преки от тук. — Изведнъж Хокър пребледня. — Мили Боже, „Лайм Килн Степс“ номер 12. Мили боже. — Той се пресегна и отпи яка глътка от скоча на Трехорн.

— Сесил, какво ти става? — попита потърпевшият.

— В това има логика. Съжалявам, но грешката е моя. Грешката е моя — повтори Хокър. Остави чашата на масата с трепереща ръка и загледа групата с големи очи. Поклати глава и прошепна:

— Къде другаде биха могли да го скрият?

 

 

Мартина седеше на балкона на втория етаж на наетия от тях апартамент и сякаш се печеше на слънцето, докато всъщност наблюдаваше пешеходците на улицата под нея. Когато чу, че Мансфилд завърши телефонния разговор в съседната дневна, тя влезе и затвори балконската врата.

— Уреди ли кораб, който да ни изведе от Гибралтар?

— Не, защо? — стрелна я той с объркан поглед.

— Не сме в безопасност. Трябва да тръгнем още тази вечер.

— Да тръгнем? — той се засмя. — Точно когато напипахме златото?

— Какво говориш?

— Писмото, което взе от британския историк. — Той размаха копието на Трехорн. — В него се крие отговорът.

— Но ние вече бяхме в тунела „Нелсън“. Те казаха, че е празен. Значи са ни излъгали?

— Не. Глупаците са тръгнали по грешна следа. На шега реших да звънна на твоя познат банкер в Лондон и да го питам няма ли някакви контакти в Гибралтар. Прочетох писмото на Бейнбридж и той каза, че отговорът е очевиден.

— Кое е очевидното?

— Мястото на съхранение. Споменато е като АЕБ „Нелсън“. Той не беше чувал наименованието „Нелсън“, но каза, че АЕБ може да е само едно място. Англо-египетската банка.

— Да, само банкер може да знае това. Каква е тази банка?

— Частна британска банка, основана през 1864 г. в Александрия, за да финансира търговията с Египет. Действала е като главна банка на британските власти в Средиземноморието. През 1888 г. е отворен клон и в Гибралтар.

— Вероятно отдавна е закрита.

— Всъщност не е. През 20-те години на двайсети век е купена от „Барклис“ и още работи. Гибралтарският клон дори е останал на същото място.

— Мислиш, че златото е все още в банката? Бейнбридж каза, че е логично британците да го предадат в частна институция, а не в Английската банка. Нарече го възможност за „правдоподобно опровержение“.

— Как можем да разберем?

— Току-що говорих с нашето посолство в Мадрид. Утре сутринта тук ще бъде дипломат с официално искане.

— Може да се окаже малко неловко за теб, ако не е там.

— Точно така. Затова ще ги посетим още сега, за да разберем дали е така.

— Сега?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Предпочитам да не взимаме такси. Далече ли е?

— На по-малко от километър. Адресът на банката е на улица с малко странно име: „Лайм Килн Степс“^[2].

Бившата Англо-египетска банка се помещаваше в неокласическа сграда с фасада от високи дорийски колони и с островръх покрив, който подчертаваше скромната й площ отвътре. Разположена до варница през осемнайсети век, която произвеждала негасена вар за хоросана, задната част на сградата бе долепена до издигащ се склон на Скалата.

Забелязвайки годината, гравирана на крайъгълния камък — 1888, Мансфилд се спря пред входа на сградата. Пластмасова табела „Барклис“ висеше от фронтона, покривайки изсечените в камъка букви АЕБ.

Мансфилд носеше черни очила, а Мартина се беше скрила под мека шапка и шал, когато влязоха във фоайето с мраморен под и се насочиха към информационното гише. Мансфилд погледна покрай редицата гишета с касиери към голямата врата от неръждаема стомана на трезора, който беше изсечен направо във варовиковата скала.

Жената на информационното гише ги поздрави дружелюбно, но преди да успеят да отговорят, от близкия страничен офис изскочи мъж в черен костюм и забърза към тях.

— Ужасно съжалявам — каза той с нервен тон, — но банката вече е затворена.

Мансфилд посочи с ръка към неколцина души, наредили се на опашка пред гишетата на касиерите.

— Обаче тях ги обслужват.

— Да, но те са влезли, преди да затворим. Вратата трябваше да е заключена още преди пет минути.

Мансфилд стрелна поглед към стенния часовник, който показваше четири и петнайсет. Мъжът улови посоката на погледа му и побърза да обясни:

— В петък затваряме по-рано.

— Вие ли сте директорът на банката?

— Да. Казвам се Финли. Утре с удоволствие ще се погрижим за вас.

— Това добре. Засега искаме само да попитаме за злато, депозирано при вас преди години.

Финли го изгледа с празен поглед.

— Количеството злато е било твърде значително. Депозирано е през 1917 година.

Финли премигна бързо няколко пъти, после прочисти гърло.

— Утре с удоволствие ще проверя. Ще са ми нужни обаче документи за депозита.

Мансфилд беше получил нужния отговор и се усмихна любезно на банкера.

— Чудесно. Да кажем около обяд?

— Около обяд или след това ще бъде удобно — отговори Финли. — Мога ли да знам вашето име?

— Романов.

Банкерът пребледня като платно, но запази достатъчно самообладание, за да изпрати усмихващите се руснаци до вратата. След като погледа известно време как крачат надолу по улицата, се втурна обратно в кабинета си и затвори вратата. Там около писалището му седяха Хокър, Пърлмутър, Трехорн, Дърк и Самър, които бяха наблюдавали срещата през едностранно пропускливото стъкло на офиса му. Финли почти рухна в стола зад бюрото.

— Какво изключително съвпадение. — Той почука с пръст по календара, който вече показваше 21 юли. — Да се появят в банката веднага след вас.

— Все още си мисля, че трябва да бъдат арестувани веднага — каза Хокър.

Дърк погледна към Финли.

— Мисля, че можем със сигурност да кажем, че утре ще се появят отново.

— Смятам, че посещението ще бъде много интересно. — В очите на Пърлмутър проблясваха весели искрици.

— Мога да ви уверя, че ще има достатъчно полиция — обеща Финли. — Вие също ли ще дойдете?

— Задължително — кимна Трехорн.

Самър се усмихна.

— Обещахте ни обиколка из пещерата Нелсън.

— Да, точно така, обещах ви. Е, благодаря ви отново за вашето навременно посещение и с нетърпение очаквам утре отново да се видим.

Банкерът изпрати посетителите навън от сградата, след което закрачи напред-назад из фоайето, докато не си тръгна и последният клиент. Заключи вратата с облекчение, затвори се в кабинета си и изрови една прашна бутилка с бренди от задната част на шкафа. След това си сипа порядъчна доза.

Няколко минути по-късно влезе главният касиер с компютърна разпечатка.

— Ето днешните банкови операции, господин директор. Има ли нещо друго?

— Не. Вие и служителите може да заключвате и да си тръгвате. — Когато жената се обърна да си върви, Финли я спря. — Госпожо Осуалд? Има още нещо. Моля, кажете на нощния пазач, че възнамерявам да остана цяла нощ в сградата.

— Ще останете цяла нощ? Тук, в сградата?

— Да — той стрелна поглед към трезора. — Не мисля, че бих могъл да заспя у дома, така че мога да изкарам безсънната си нощ и тук.