Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (48)

45

„Сър Франсис Дрейк“ беше един от по-големите кораби и участваше в туристическия бизнес по река Темза, като обслужваше маршрута от Кю Гардънс в Западен Лондон до Гринуич в източната му част. Трите палуби на туристическия кораб, в който имаше кафене и бар на най-високата палуба, можеха да поберат хиляда ловци на забележителности. В този облачен работен ден обаче той превозваше само триста души.

Един почерпен турист от Йоркшър помогна на Самър да се качи на откритата задна палуба.

— Добре дошла на борда, скъпа — огледа я той похотливо. — Искаш ли да пийнем по едно?

Дърк побърза да се намеси. Той я хвана за ръката, в която продължаваше да стиска синята папка, и я задърпа след себе си.

За утеха на пияния Самър се престори на разочарована.

— Може би някой друг път.

Тя последва брат си през една летяща врата, която водеше към затворения салон на долната палуба. Не обърнаха внимание на надписа „Частно парти на компания «Макинтайър»“ и тръгнаха надолу по пътеката между масите. Салонът беше пълен с работници от местна технологична фирма, които се наслаждаваха на екскурзията по случай рождения ден на основателя на компанията. Добре облечените служители похапваха торта и я поливаха с вино и бира, гледайки през прозорците, щом напред се показа Уестминстърския дворец. Наетият фотограф щракна една снимка на Дърк и Самър, докато те се опитваха да минат през група стоящи на място хора, за да стигнат до стълбата в предната част.

Докато всички гледаха през прозореца откъм левия борд към Биг Бен, Дърк погледна нагоре по реката. „Първи опит“ продължаваше да дрейфа в средата на реката, но моторницата вече ускоряваше покрай неговия нос към туристическия кораб.

Самър спря един от помощник-келнерите, който тикаше количка.

— Можете ли да ми кажете кога е следващата спирка на кораба?

Момчето погледна през прозореца.

— След пет минути ще спрем на Градския кей при Лондонския мост.

— А откъде ще слезем от кораба?

— През „Лидо“, на втората палуба. Мисля, че трапът ще бъде откъм левия борд.

Самър обгърна с поглед празнуващата група, след това се обърна към брат си.

— Имам идея. Качи се горе на третата палуба и направи така, че от моторницата да те видят. След това слез до палубата, където е „Лидо“ и ще се видим при трапа, когато корабът пристане.

Дърк кимна.

— Запази ми парче торта.

— Смятах, че повече ще се зарадваш на някоя бира.

Той хукна нагоре по предната стълба към откритата трета палуба, после отиде до релинга на кърмата и застана да гледа как моторницата се приближава към „Франсис Дрейк“ отстрани.

Мартина и той имаха зрителен контакт, докато тя стоеше на пътническата седалка на моторницата. Мансфилд я завъртя и блъсна леко в корпуса на „Дрейк“, а Мартина скочи, за да се хване за релинга.

Пияният от Йоркшър беше още там и я хвана за ръката, за да й помогне да се прехвърли през релинга.

— Боже мили, още един ангел от дълбините. Как се казваш, красавице?

Отговорът на рускинята беше коляно в слабините, от което и мъжът, и бирата му се разляха по палубата. Той успя отново да се надигне, но Мартина вече тичаше нагоре по външната стълба. Когато „Дрейк“ даде сигнал със сирената си, тя стъпи на горната палуба.

Палубата под краката й потрепери, когато туристическият кораб за кратко даде заден ход, за да намали скоростта на сближаване с дървен кей, който се простираше в реката. Половината от седящите туристи скочиха от местата си и се струпаха пред стълбищата, докато по високоговорителите обявяваха пристигането им на Градския кей при Лондонския мост.

Мартина си запробива път между хората, търсейки с поглед високия чернокос мъж, но той не се виждаше никъде.

Тя се спусна по предната стълба и попадна на тълпа туристи и служители на „Макинтайър“, които се трупаха край релинга откъм левия борд, докато чакаха кораба да пристане. Забеляза Дърк и Самър почти в началото на опашката, защото и двамата стърчаха поне с една глава над възрастните пътници около тях. Тя извади радиостанцията и я притисна към устните си.

— Напускат кораба. Слез на сушата.

Мансфилд вече оглеждаше кея за място, където да върже моторницата. Откри празна стоянка и я вкара в нея.

Един от работниците в син гащеризон го видя да се приближава и се втурна към края на кея.

— Сър, съжалявам, но приставането на частни плавателни съдове е забранено. Кеят е само за лицензирани туристически кораби.

Мансфилд не обърна внимание на обясненията му, завърза моторницата и скочи на кея.

— Аз съм от Скотланд Ярд и работя по проблем на безопасността — каза той. Бръкна в джоба си и подаде на мъжа банкнота от сто лири. — Може ли да пазите лодката ми в продължение на няколко минути?

Докерът погледна нагоре и надолу по кея, за да се увери, че никой не го наблюдава, после грабна банкнотата.

— Ще се радвам да ви услужа, сър. Ще ви чакам тук, докато се върнете.

Мансфилд се впусна към „Дрейк“, но се оказа закъснял с няколко секунди. Трапът вече беше спуснат и първата тълпа туристи бе излетяла. Забеляза Мартина близо до края на групата да се опитва да си пробие път напред.

Тя му махна да се присъедини към нея. Остатъците от тълпата бяха започнали да се разпръскват. Някои излизаха направо от кея, други продължаваха по издигната пешеходна пътека покрай речния бряг.

Той си проби път до нея.

— Къде са?

— Близо до челото — отговори тя. — Сега ги пипнахме. Насочили са се към борда на „Белфаст“.

Мансфилд погледна напред. Пешеходната пътека водеше до рампа, която се простираше над водата до голям сив военен кораб. „Белфаст“ беше крайцер от Кралския военен флот, построен през 1938 година, който беше участвал в множество бойни действия през Втората световна война. Запазен като музей, днес беше закотвен постоянно в Темза точно срещу Лондонската кула.

На трапа, който водеше в кораба, Дърк спря и се обърна към Самър.

— Сигурна ли си, че трябва да се качим на борда?

Тя продължи да крачи.

— Трябва да спечелим малко време, докато чакаме туристическия кораб.

Те закрачиха пред група туристи към входа на музея, като не изпускаха от очи Мартина и Мансфилд, които ги следваха. Когато се качиха на долната палуба на крайцера, им дадоха възможност да проучат по-голямата част от вътрешността на кораба. Самър и Дърк веднага поеха към кърмата, крачейки бързо към квартердека^[1] и го пресякоха към релинга на десния борд. Стълба водеше към отворения люк на една от тройните оръдейни кули на кораба. Те се изкачиха по нея и се вмъкнаха вътре. Огромните затвори на трите сто петдесет и две милиметрови оръдия изпълваха кръглата кула. Самър погледна през един отвор от другата страна и видя Мартина да стои на пост в коридора.

Дърк гледаше през другия как Мансфилд се промъкна край няколко туристи и заобиколи кулата откъм кърмата.

— Той ще ни намери.

— Да отидем на носа и да се качим колкото може по-високо.

— Преди да се качим, трябва да слезем надолу — каза Дърк.

Спуснаха се по стълбата и влязоха в коридор, който водеше напред, после минаха край корабната пералня, превърната в експонат, включително с манекен, който пълнеше огромна индустриална пералня. Дърк намери зад един страничен люк стълба и те се спуснаха още няколко етажа и стигнаха до едно от двете машинни отделения на „Белфаст“. Тръгнаха напред колкото можеха по-бързо, маневрирайки покрай тръбите и машините, заобикалящи един от корабните котли, а и покрай неколцина бавно движещи се туристи.

Когато стигнаха при преградната стена, разположена най-отпред, се заизкачваха по най-близката стълба. Дърк се поколеба на стъпалата и погледна надолу към коридора, от който току-що бяха излезли. Мансфилд бързаше в далечния край на машинното отделение.

Продължиха с тази игра на котка и мишка, придвижвайки се напред и все по-високо в кораба. Дърк и Самър минаха през каюткомпанията на долната палуба. Оттам се изкачиха няколко етажа до тесния мостик на „Белфаст“. Самър се поколеба, погледна часовника си и после през предните прозорци. В този момент пред крайцера се чу сирена и тя кимна.

— Това е нашият туристически кораб, който тръгва навреме. Да се качим на летящия мостик.

Те се качиха още един етаж до покрива на ходовия мостик, откъдето се откриваше удивителна гледка към реката и Лондонската кула на отсрещния бряг. Приближиха се до лявата страна и погледнаха за миг надолу към Мартина, която все още пазеше коридора. След това минаха от другата страна и се вторачиха в реката.

Мансфилд долетя след по-малко от минута. Приближи се към тях небрежно, но се беше задъхал здраво.

— Е, можехме спокойно да минем и без тази корабна гимнастика.

— Трябваше да изпратите приятелката си — подхвърли Самър.

Мансфилд се усмихна.

— Тя не ми е приятелка, но в едно сте права — в по-добра форма е от мен. А сега, ако нямате нищо против, предайте ми папката.

Самър протегна двете си ръце.

— Не е у нас.

Мансфилд се смръщи.

— Да, много хитро. Скрили сте я някъде на кораба. — Той огледа покрива, където в момента се беше качило едно младо семейство, за да се наслади на гледката. Обърна се отново към Дърк и Самър и тихо заговори:

— Вие сте брат и сестра, нали? — Обърна се към Самър. — Когато тези хора си тръгнат, ще застрелям брат ви, ако не ми дадете папката. А ако не го направите, ще застрелям и вас. — Студеното спокойствие в гласа му не оставяше място за съмнение, че ще изпълни заканата си.

Самър гледаше как семейството тръгва към стълбата, след като щракна няколко снимки.

— Кой сте вие? — попита тя. — И защо предявявате претенции за останките на „Кентърбъри“, след като очевидно е британски кораб? Заради златото?

Мансфилд се засмя.

— На кораба няма повече злато, затова вече не ми е интересен. Казвам се Виктор Мансфилд, щом искате да знаете, а сега, моля, дайте ми папката. — Той кимна към семейството, което беше започнало да слиза по стълбата.

— Не я скрих на борда на „Белфаст“, а я оставих на туристическия кораб. — Тя кимна към „Франсис Дрейк“, който минаваше край крайцера на път за Гринуич. — Ако се вгледате внимателно, може да я видите на долната задна палуба.

Мансфилд се вторачи над релинга в минаващия кораб, съсредоточавайки се върху кърмата. Един дебелак пиеше бира на високата маса, но малката открита кърмова палуба беше празна. И тогава я видя. Синята папка лежеше в центъра на една от празните маси, затисната с бирена халба.

— Точно се чудех какво стана с бирата ми — каза Дърк.

Мансфилд извади радиостанцията си и на руски нареди на Мартина:

— Докарай лодката. — После се обърна към Дърк и Самър, докато една възрастна двойка се качваше на летящия мостик. — Може да се окаже голямо нещастие за вас, ако това излезе номер.

— Не е — успокои го Самър.

Мансфилд кимна, защото повярва по езика на тялото й, че казва истината.

— Мисля, че повече няма да се видим. — Той се обърна и напусна мостика.

Самър въздъхна с облекчение, докато Дърк гледаше как „Дрейк“ изчезва под моста срещу Лондонската кула.

Той поклати глава.

— Направо не мога да повярвам, че му я даде, без да разберем какво има вътре.

— Не съвсем — отговори тя. — Тази вечер ще разберем какво има в синята папка. Обаче това ще ни струва петдесет лири и още една вечеря в „Льо Гаврош“.

— Отново в „Льо Гаврош“? Да не искаш да фалираме?

Самър сви рамене.

— Съжалявам, но това е единственият ресторант в Лондон, който познавам.