Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (41)

38

Далечните светлини на Лондон посрещнаха Дърк, Самър и Далгрен, когато излязоха от терминала на летище „Хийтроу“. Тримата се натъпкаха в едно от черните таксита за трийсетината километра до центъра на града. Зад тях се движеше такси, което бе приключило смяната си, а няколко коли по-назад в безличен микробус, управляван от агентка, седеше Мансфилд.

Когато стигнаха до центъра, първото такси зави на север и пресече „Сохо“, преди да мине през входа на Кралската национална ортопедична болница. Самър помогна на Далгрен да докуцука до регистрацията. Дойде сестра с инвалидна количка, която го отведе да му направят различни тестове и рентгенови снимки, преди да го оперират на сутринта.

Самър му махна.

— Утре вечер ще те вземем, за да потанцуваме в „Савой“.

— Надявам се да нямат нищо против да им драскам паркета с гипса — отговори Далгрен.

Дърк и Самър се върнаха в чакащото ги такси, което обърна и пое на юг, а после на запад из Лондон. Този път микробусът зае място зад таксито и маневрираше агресивно, за да не го изгуби в гъстото градско движение. Влязоха в Кенсингтън и таксито спря пред „Гор“ — четиризвездния хотел точно срещу Хайд Парк.

Микробусът мина край хотела и след една пряка намери място за паркиране до тротоара. Мансфилд погледна шофьора си — хладнокръвна и сериозна жена на име Мартина.

— Имате ли достъп до системата на „Гор“? — попита той.

Жената измъкна малък таблет изпод седалката и започна да преглежда дълъг списък с хотели. Откри цветен знак до името на „Гор“ и кимна. Системите за резервация на повечето хотели, която никога не се беше славила като сигурна, отдавна беше хакната от чуждите разузнавания, за да следят движенията на обекти, които ги интересуват.

— Ще имаме номера на стаята в мига, когато се регистрират — обеща тя. — Иван от таксито ще пази във фоайето, докато дойде екипът ми за проследяване.

— Колко време ще отнеме?

— По-малко от час.

Мансфилд погледна към другата страна на улицата, където се намираше малкият хотел „Куинс Гейт“.

— Ще си взема стая там и ще чакам данните от проследяването. Може да пийнем нещо след това? — предложи той с очарователно повдигане на веждите.

Мартина го изгледа с леден поглед.

— Данните ще ви бъдат предоставени веднага след получаването им.

Мансфилд се изкиска и слезе от микробуса.

В хотела Дърк и Самър се регистрираха. Рецепционистката им подаде съобщение, оставено за тях.

— От Сейнт Джулиън е — каза Самър. — Ще мине след час, за да ни заведе на обяд.

— Като познавам Джулиън, трябва да се облечем за елегантен обяд.

Настаниха се в две стаи една до друга на третия етаж и след час се върнаха във фоайето. Самър носеше мек бежов кашмирен пуловер и дълга до земята пола, а Дърк си беше сложил тъмносиньо сако и сиви панталони.

Застаналият зад количката на портиера агент Иван се преструваше, че изучава картата на града и дискретно следеше всяко тяхно движение.

Те излязоха и застанаха под портика точно в момента, когато един елегантен „Ролс-Ройс Фантом III Таун Кар“ спря пред входа. Дърк го разпозна като „Седанка де вил“ от 1937 година.

Шофьорът, мъж от пакистански произход, облечен в униформа, слезе от колата и отвори задната врата за тях.

— Госпожице Пит, господин Пит. — Ръката му в бяла ръкавица ги подкани с жест да се качат.

Самър се качи първа и видя един много закръглен мъж, заел почти цялата кожена задна седалка. Той потупа мястото до себе си.

— Ела, скъпа, има достатъчно пространство. Ще настаним Дърк на сгъваемото столче.

Самър го прегърна и седна до него.

Дърк се настани на резервната седалка. После протегна ръка да се здрависа с техния домакин.

— Виждам, че както винаги пътуваш със стил.

— Баркър е майстор на каросерията — отговори Пърлмутър, докато поглаждаше дългата си брада. — Не само е по-широка, но ти носи и точки за стил.

— Разкошна е — каза Самър, — особено, като се има предвид, че е на осемдесет години.

Пърлмутър протегна ръка в ръкавица, почука на разделителното стъкло между тях и шофьорът го спусна два-три сантиметра.

— Джеймс, към „Льо Гаврош“.

Мъжът кимна, включи на скорост и колата безшумно се плъзна напред, докато Пърлмутър вдигаше обратно стъклото.

— Шофьор на име Джеймс? — удиви се Самър.

Пърлмутър сви рамене.

— Мисля, че всъщност се казва Рави, но любезно отговаря на Джеймс.

Самър се засмя.

— Джулиън, прекрасно е, че те виждаме отново. Как мина конференцията по морска история?

— Страхотно. Имаше няколко отлични доклада за ранни останки, проучвани в Средиземноморието, а и вълнуващи изследвания тук в Англия. Моята презентация за ацтекските мореходни канута, които вие с баща ти открихте на Карибите, беше приета много добре.

Един от водещите учени в света в областта на морската история, Пърлмутър беше ходеща енциклопедия, пълна с познания за корабни останки. Като дългогодишен приятел на семейство Пит, той често беше доверен източник за много проекти на НАВПД, както и предвидимо приветлив компаньон за обеди. Освен че изпитваше страст към морската история, Пърлмутър беше и запален гурман.

— О, едва не забравих — възкликна Самър и му подаде бутилка в плъстена чантичка. — Подарък от Норвегия.

Пърлмутър отвори чантичката и отвътре се показа тъмнозелена бутилка. Той се зае да проучва етикета, после се засмя.

— Разбира се, аквавит. Благодаря. Много приятно стимулиращо питие.

Той повдигна капак в дъбовата ламперия под прозореца към мястото на шофьора, зад който се видя малък комплект барово оборудване. След като отвори бутилката, наля в три чаши и подаде по една на гостите си.

— Скол! — вдигна своята чаша.

Самър подуши напитката с остра миризма и изкриви лице.

Дърк забеляза реакцията й.

— Най-малкото ще те сгрее, ако лондонската мъгла се спусне.

Докато отпиваха от чашите си, шофьорът заобиколи източния край на Хайд Парк, преди да спре пред една ъглова тухлена сграда. Пърлмутър поведе гостите си към странична врата под медна табела, на която беше изписана фирмата: „Льо Гаврош“. Това беше може би най-добрият френски ресторант в града, затова в него още от древни времена се обучаваха лондонските главни готвачи.

Когато ги поведоха надолу, за да ги настанят в тапицирано със зелено кадифе сепаре, крачките на Пърлмутър изведнъж се наляха с младежка енергия. След като си поръча за ордьовър мус от омар, той въздъхна от удоволствие.

— Спомням си времената, когато в Лондон свинският пай се смяташе за висша кухня. Боже, как нещата се промениха към по-добро.

— Джулиън, трябва да си признаеш — обади се Самър. — Какво те измъкна от Вашингтон в Лондон — конференцията или възможността хубаво да похапнеш?

— Отказвам да отговоря, защото част от отговора може да се окаже инкриминираща. — Той със смях се погали по корема.

След това се зае да поръчва: за себе си патица в сос от портвайн, калкан за Дърк, а за Самър дувърски морски език. Щом приключи, се насили да откъсне вниманието си от храната.

— А сега ми разкажете за вашите норвежки корабни останки.

— Всъщност корабът е британски. — Дърк описа как са открили „Кентърбъри“ и срещата им с руския изследователски кораб.

— Честна дума, това е крайно агресивно поведение — поклати Пърлмутър глава. — Някаква идея защо руснаците проявяват толкова жив интерес към ръждясал крайцер на Кралския флот?

Самър бръкна в чантата си и извади снимка на златното кюлче.

— Намерихме го в една каюта близо до мостика.

Очите на Пърлмутър светнаха.

— Може би има още в трюма, макар че лекия крайцер не го бива за товарен кораб.

— Ние също подозираме, че руснаците го търсят — каза Дърк. — Обърни внимание на означенията върху кюлчето.

Техният приятел вече беше насочил вниманието си върху щампования двуглав орел.

— Династията Романови — прошепна той. — Не е за чудене, че руснаците са предявили претенции към останките. Я ми припомнете кога е бил потопен „Кентърбъри“?

— Двайсет и шести февруари 1917 година — отговори Дърк. — Няколко дни преди това е отплавал от Архангелск.

Колелцата в главата на учения заработиха и го отнесоха далеч от френския ресторант.

— Много интересно. — Той остави снимката на масата. — Моите познания за историята на сушата са малко ръждясали, но доколкото си спомням, в началото на Първата световна война руската монархия разполага с огромни златни запаси. Онова, което не са имали, било нормално снабдяване на войските с оръжия и муниции. Превозват по море златни кюлчета за съюзниците в замяна на муниции. Първо от Архангелск, след това от Владивосток, но германците поумняват и минират пътя на запад. Опит за превоз на злато от Архангелск през 1917 година би било опасно, но не и невъзможно дело.

— Как можем да научим повече за последното плаване на „Кентърбъри“ — попита Самър.

— Доктор Чарлз Трехорн, професор емеритус^[1] по подводна археология в Оксфорд. Той е мой колега и специалист по останки на кораби от Кралския военен флот. Ще му звънна тази вечер, за да видя дали можем да се видим още утре с него. — Пърлмутър завъртя винената чаша с дебелите си пръсти. Наслаждавайки се на аромата на бордото в нея, той побутна снимката обратно към Самър.

— Какво направихте със златото?

— Донесохме го. Сега е в сейфа на стаята — обясни Самър. — Сигурна съм, че никой няма да заподозре, че съхранявам нещо ценно там.

Пърлмутър кимна и отпи още една глътка. Нямаше как да знае, но точно в този момент сейфът в стаята на Самър беше не само отворен, но и празен.

 

 

Облечена в униформа на камериерка, руската агентка Мартина беше влязла през задния вход за служители на „Гор“. В пластмасовата кофа за миене беше скрила богат асортимент от електронни устройства за инфилтриране, покрити с кърпа. Тя се качи по стълбата на третия етаж и откри номерата на стаите, към които я беше насочил хакерът от руското посолство.

Започна от стаята на Дърк, плъзгайки електронния ключ, прекодиран от хакера с новия код, през четеца. Дърк не си беше направил труда да разопакова багажа си, което улесни нейната задача. Тя започна от отворения му куфар, претърси го, но не намери нещо ценно от разузнавателна гледна точка. Отиде до стационарния телефон в стаята и закачи за долната му част малък безжичен предавател. В комплект с него вървеше усилвател на сигнала, който закачи за задната част на пердето. Устройството щеше да предава всички телефонни разговори и тези, провеждани в стаята, до подслушвателна станция в микробуса, паркиран долу на улицата, докато батериите му не се изтощят след около седмица. Накрая извади връзка ключове, намери сред тях главния ключ на управителя на хотела за сейфа в стаята. Вътре откри само паспорта на Дърк. Не му обърна внимание, затвори сейфа и забърза към съседната стая.

Повтори процедурата и в стаята на Самър до отварянето на сейфа. Удивена от златното кюлче вътре, тя го извади и сложи на леглото до паспорта на Самър, лаптопа и флашката, която намери. Използва малкия таблет, за да снима кюлчето от всички страни, после го върна в сейфа заедно с компютъра и паспорта. Вкара флашката в таблета и копира всички файлове в нея, след което върна в сейфа и го затвори.

Тъкмо успя да прибере уредите си в кофата, когато чу някой да чука на вратата и бравата да щраква. Тя замръзна на място, когато вратата се отвори и влезе друга камериерка с купа ментови бонбони в ръце. Камериерката спря и се вторачи в рускинята.

— За вечерта ли подготвяш стаята?

— Не, само поискаха друга кърпа — отговори Мартина с истински ийстендски акцент. Посочи кърпата, която закриваше кофата и се измъкна край нощната камериерка, преди да закрачи енергично надолу по коридора. Не се обърна да погледне през рамо, докато не излезе от хотела и не мина две преки в южна посока.

Доволна, че не е предизвикала излишно внимание, Мартина описа кръг около квартала, където беше хотелът на Мансфилд, и почука на вратата на неговата стая, която гледаше към улицата. Той бутна настрана количката за сервиране, на която имаше чиния с полуизядена пържола с бутилка „Монтепулчано“, и я покани да влезе.

— Някакви проблеми? — попита, докато й наливаше чаша вино.

— Не. — Тя пое чашата и я остави, без да отпие. — Подслушвателните устройства са на място и активирани.

Бръкна в кофата и му подаде мобилен телефон за еднократна употреба.

— В микробуса ще записват всички разговори и ще ви уведомят за възможни обаждания. Може да се присъедините към техниците за подслушване.

— Ще изчакам да ми се обадят. — Той я стрелна със самодоволна усмивка. — Успяхте ли да уредите срещата с финансовия експерт?

— Да, утре в десет сутринта. — Тя му подаде сгънато листче с адреса.

— Ще дойдете ли с мен?

— Не, защото по това време ще съм на смяна за проследяване.

— Жалко. Сигурна ли сте, че не искате да останете за по чашка?

Мартина поклати глава.

— Не бих искала да преча на вашите проучвания. — Подаде му таблета. — Свалих съдържанието на флашката, която жената беше заключила в сейфа на стаята. Ще видите и снимките на другия предмет, който намерих там. Приятна вечер.

Жената се завъртя на токове и излезе от стаята. Мансфилд включи таблета и пусна файла, който беше копиран от флашката на Самър. Беше подводното видео от „Кентърбъри“. Агентът изгледа шейсетминутния запис от останките, който завършваше с кадри от „Тавда“, заснети на повърхността на смрачаване близо до мястото.

Тъкмо се готвеше да затвори таблета, когато си спомни казаното от Мартина на излизане. Отвори електронната папка с надпис „Снимки“ и пред него се показаха половин дузина снимки на златното кюлче. С широко отворени очи се вторачи в руския имперски печат, щампован върху кюлчето, а после се протегна и вдигна слушалката на хотелския телефон.

— Ало, обслужване по стаите? Имам нужда от още една бутилка вино, моля.