Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (63)

60

Водата, заобикаляща остров Свети Дейвид, блестеше под лъчите на слънцето, когато транспортният самолет „Антонов“ се приземи върху едничката писта на международното летище „Л. Ф. Уейд“. Самолетът рулира до товарния терминал и загаси двигателите. Чакащият наземен екип вече беше подал фалшив митнически манифест на местния митнически инспектор и се зае да разтоварва българския камион, след като се увери, че товарът му е добре завит.

Васко се отърси от няколкото часа неспокоен сън, когато го придружиха до бял пикап, който последва камиона извън територията на летището. Конвоят се придвижи по лежащия върху насип път през водата до главния остров на Бермуда и измина малкото разстояние до Тъкърс Таун — частен анклав от внушителни господарски къщи, където Хендрикс имаше имение на първа линия.

Влязоха през врата, фланкирана от висока ограда, и Васко наистина се впечатли. Минаха по дълга изкачваща се автомобилна алея и накрая спряха пред блестящобяла къща, издигаща се над океана. Камионът и пикапът минаха край фонтан на път към гаража, издигащ се встрани от къщата, на която приличаше по своя заострен покрив. След като двете превозни средства влязоха вътре, вратата му се спусна и лампите на тавана светнаха.

Васко видя, че гаражът е огромна постройка — много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В нея се помещаваше и действаща лаборатория. Цяла редица работни станции със софтуер за дизайн и производство стояха срещу работните лабораторни маси от неръждаема стомана, върху които бе натрупано различно оборудване за тестове. От тавана над една от масите на стоманени въжета висеше голям безпилотник. Хендрикс стоеше до една странична врата и наблюдаваше влизането на камионите. Придружаваха го двама по-възрастни мъже. Зад тях чакаше група техници в бели престилки.

Васко скочи от пикапа и тръгна към Хендрикс, който се приближаваше със своя антураж.

— Да видим какво сте ми донесли — каза холандецът.

Двамата шофьори дръпнаха брезента, откривайки голямата атомна бомба с формата на цепелин.

Хендрикс бавно обиколи каросерията, впил поглед в оръжието от епохата на Студената война. После се качи в каросерията и прокара длан по хладната стомана на обвивката. Щом наближи носа, се вгледа в малък стъклен сензор, покрит с изсъхнала тиня. Слезе, поговори тихо с двамата по-възрастни мъже, после тръгна към Васко.

— Добра работа, Васко — похвали го той с безизразен глас. — Двамата с Манкедо доставихте нещо специално. Ела да изпием по питие, докато моите учени я проучват.

Той поведе Васко по павирана пътека към задната веранда на основната къща. Забърка за госта и себе си по един ром гимлет, после седнаха на сенчеста маса, която гледаше към Атлантическия океан.

— Бермуда е много красиво място — каза Васко, — но аз очаквах по-къс полет. До Украйна или Румъния.

Хендрикс отпи глътка от коктейла си и кимна.

— Да, моето първо местоназначение също беше Украйна, но реших, че там не може да се разчита на сигурност. Пълно е с руски агенти. Когато Манкедо ми каза, че оръжието изглежда в добро състояние, наех самолет с голям обсег, за да имам възможност да избирам. Бермуда беше логичният избор, защото мястото ми е познато и имам специални отношения с местните митничари.

— Както и впечатляваща работилница — добави гостът му.

Хендрикс махна към гаража.

— Да, разполагам с изследователска лаборатория, която използвах за някои от моите авиопроекти. Голяма част от дрона ми за наблюдение „Перегрин“ беше разработена тук. Надявам се, че ще се окаже полезна и за съживяването на това оръжие. — Той се наведе малко към събеседника си. — Манкедо намекна, че полиция е нахлула в парцела на „Тракия — спасителни операции“.

— Да, трябваше да изоставим мястото.

— И оръжието е било транспортирано до летище Стара Загора, без да бъде открито?

Васко се усмихна.

— С натрапниците се оправихме, преди да заминем.

— А Манкедо?

— Сигурно вече е на нашия спасителен кораб в Егейско море. Там издирва подводница, в която според него има съкровище. Аз също ще отида.

Бяха прекъснати от идването на единия от по-възрастните мъже, придружаван от охранител. Мъжът каза на английски със славянски акцент:

— Господин Хендрикс, проведохме повърхностен преглед на оръжието. Състоянието му е отлично, като се имат предвид годините. С изключение на малко проникване на вода и корозия в опашната част, корпусът е останал водонепроницаем и изглежда наред. Свалихме взривния механизъм, който също изглежда неповреден.

— Запознат ли сте с това оръжие?

— Моят колега има опит от тренировки с бомбите РДС–4 и РДС–5. Те не са толкова мощни, но за сметка на това не са и много сложни като по-късните водородни оръжия, каквото очаквахме да получим.

— Единственото, което искам да знам, е — попита Хендрикс — дали все още действа?

— По днешните стандарти съставните й части са доста примитивни. Бихме предложили осъвременяване на всички електрически компоненти с интегрални схеми. Както и замяна на взривния механизъм и детонатора с модерни електромагнитни устройства. Радиоактивните елементи на оръжието все още са достатъчно потентни. Като част от модернизацията можем да добавим и средства за наблюдение и допълнителна стабилизация. — После кимна рязко на Хендрикс. — А на вашия въпрос: да, можем да го направим по-функционално и надеждно.

Лицето на Хендрикс продължаваше да е безизразно.

— Колко време ще ви отнеме да модернизирате оръжието?

— Ако можем да се сдобием тук с нужните части, по-малко от седмица.

— Всичко, от което се нуждаете, ще бъде докарано със самолет. Благодаря ви, докторе. Моля, продължете работата си.

Възрастният мъж кимна и се затътри обратно към гаража.

Хендрикс го гледаше как се отдалечава и когато се изгуби от погледа му, обясни:

— Той и неговият колега бяха сред водещите ядрени специалисти в СССР през 70-те години. Когато Съветският съюз се разпадна, емигрирали във Франция и започнали работа във Френските военновъздушни сили. Работиха няколко години по един договор, свързан със сателити, за моята фирма.

— Може ли да им се има доверие?

— Всеки си има цена — отговори Хендрикс. — Казах на Манкедо, че ще му платя двайсет милиона долара, ако оръжието още е използваемо. Изглежда, че наистина е така. — Той отправи твърд поглед към Васко. — Ще ти платя още десет милиона, ако я приведеш в действие за мен.

— Аз не съм пилот на бомбардировач — отговори Васко.

Хендрикс поклати глава.

— Нападението ще бъде откъм морето. Възнамерявам да се възползвам от онова, което сте научили за Черно море.

— Още едно нападение срещу Севастопол?

— Не, имам предвид друга цел. — Хендрикс разказа плана си за използването на старата атомна бомба.

Васко вече имаше подозрение, че милионерът е психически лабилен, а планът му само го доказа. Той се вторачи в коктейла са и накрая отпи.

— Това ще предизвика силна реакция.

Хендрикс отправи поглед към океана.

— Точно такава е моята цел. Ти и аз не сме достатъчно силни, за да прогоним сепаратистите и руснаците от Източна Украйна, но има други, които са. Ако успеем, в резултат на нашите действия върху нашествениците ще се стовари гняв и ярост.

— Разбирам това — кимна Васко, — но защо не използваш собствените си хора?

— Защото виждам, че от нищо не те е страх — отговори Хендрикс. — Моите хора са учени и инженери. Може да конструират смъртоносни оръжия, но нямат куража да ги използват. Трябва ми човек, който не се бои да дръпне спусъка.

— В цялата работа има голям риск.

— Риск, който може да бъде ограничен с прост и лесно изпълним план за използването на оръжието. Мисля, че десет милиона долара ще осигурят голям процент безопасност.

Васко си помисли за Манкедо и търсенето на подводницата. А може би щеше да успее сам да свърши работата? Ако нещата се объркат, пак ще може да отиде при Манкедо в Егейско море.

— Искам половината сума авансово — каза той на глас. — Манкедо не бива да знае. Аз ще определям правилата при използването на оръжието, след като ще си рискувам главата.

— Съгласен — кимна Хендрикс. — Но първо трябва да идеш до Украйна.

На Васко не му се качваше толкова скоро отново на самолета.

— С каква цел?

— Много важна доставка — обясни Хендрикс. — И за крайния успех на плана.