Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (70)

67

Изоставената селска къща приличаше на всяка друга по вълнистите хълмове южно от Киев. Белите й стени с хоросанова замазка бяха избелели до мръснокафяво и се ронеха на големи късове. Тесните прозорци бяха заковани с дъски, а ламариненият покрив покрит с ръждиви петна. Единственият й отличителен белег беше кривият ветропоказател със силуета на патица, който се люлееше свободно над верандата от лекия ветрец.

Васко забеляза ветропоказателя и зави с наетата кола по автомобилната алея, обрасла с бурени. Слезе от колата и застана на място, ослушвайки се. Вятърът донесе мученето на крави от близкото пасище. Васко продължи да се ослушва за други коли по самотния черен път, но такива нямаше.

Заобиколи разнебитената къща до задната веранда, която, изглежда, се беше превърнала в бюфет за орда термити. Загърби къщата и закрачи към близката картофена нива, докато не стигна до малка врата на изба, изкопана в земята. Вратата се отвори лесно и той влезе в тясното помещение, където намери голяма кутия с инструменти. Изнесе кутията на светло и я отвори.

Вътре имаше прясно изгладена бойна униформа заедно с кепето. Васко ги извади. На тях бяха пришити отличителните знаци на 40-а бригада на тактическата авиация в Украинските военновъздушни сили. Той остави униформата настрана и извади от кобура руския автоматичен пистолет ГШ18 със заглушител и ножица за тел с къси ръкохватки. На дъното на кутията за инструменти лежеше правоъгълен пакет, загърнат в кафява амбалажна хартия в комплект с електронен детонатор и часовников механизъм с батерия.

С изключение на пистолета Васко грижливо прибра всичко обратно в кутията и я занесе до багажника на колата. Пъхна пистолета под седалката и тръгна обратно по алеята, водеща до селската къща. Като се придържаше към малко използваните черни пътища, пое на запад към предградията на Василкив, град в Централна Украйна на трийсетина километра от Киев. Намери голо поле, спря колата зад един висок насип и си погледна часовника. Оставаше час до смрачаване. Тъй като разполагаше с достатъчно време, извади телефона си и набра Манкедо. Даваше заето, както последните два пъти, когато беше опитал да се свърже с него. Опита сателитния номер на „Невена“, но резултатът се оказа същият. Най-накрая се обади на Хендрикс, който беше още на Бермудските острови.

— Предпочитам да не ми се обаждаш, освен ако е крайно наложително — заяви холандецът.

— Моят началник не отговаря. Боя се да няма проблеми.

— Това няма да те засегне. Мога да направя известно проучване, ако ми кажеш къде е.

— Ще го направя, когато се видим отново. Преведе ли парите за изваденото от морето?

— Да, преведох ги по сметката в Кипър.

— Получи ли потвърждение за превода?

— От него не, но мога да те уверя, че парите бяха изпратени.

Васко замълча, чудейки се какво се е случило с неговия партньор от двайсет години.

— По разписанието ли се движиш? — попита Хендрикс.

— Да. Намерих материалите и сега ще организирам доставката.

— Чудесно. Надявам се, че ще се върнеш бързо. Следващата доставка ще те чака.

— Не спирай климатика в стаята — каза Васко, но Хендрикс вече беше прекъснал.

Когато небето потъмня, извади кутията за инструменти и облече бойната униформа. Прибра пистолета в кутията и излезе на пътя. Няколко километра северно от Василкив откри авиобазата. Заобиколи предната врата, подкара към противоположната страна и паркира до някакви къщи, от които имаше чисто зрително поле към главната писта.

Хендрикс му беше казал, че два пъти седмично американски транспортен самолет доставя хуманитарна помощ за украинското правителство на път за военновъздушната база на НАТО в Турция. Ако разписанието не е променено, полетът трябваше да бъде тази вечер.

Скоро информацията на Хендрикс беше потвърдена. Воят на четири турбовитлови двигателя прониза нощното небе и огромен сив самолет се спусна към пистата. Беше „С–5М Супер Констелейшън“ от 9-а транспортна ескадрила, базирана в Доувър, Делауер.

Големият самолет рулира до един хангар, където спря и спусна задната товарна рампа. Васко грабна кутията за инструменти, прескочи някакъв ров, прекоси една къса полянка и стигна до висока ограда от телена мрежа. Бързо сряза една част и се промъкна под нея в авиобазата. С бърз ход прекоси неосветен участък от пистата и се приближи към главния хангар. Вътре бяха подредени няколко украински Миг–29 до нарастващ брой палети, които се разтоварваха от американския самолет.

Васко придърпа кепето си ниско над очите и започна да се приближава към С–5. Изчака мотокарът с поредния палет да излезе и по рампата влезе в пещероподобната вътрешност на самолета. Двама украински работници стояха до близките палети и проверяваха инвентарния списък. Облечени в същите зелени бойни униформи, те не обърнаха внимание на Васко, който продължи напред, стиснал кутията за инструменти.

Отмина палетите и стигна до двойка „Хъмви“, обезопасени с ремъци към пода в средата на товарния отсек. Когато видя какво има зад тях, очите му се ококориха. В няколко реда обезопасени ниски метални стойки лежаха противотанкови ракети, предназначени за Турция. Да, Хендрикс е късметлия, помисли си Васко. Той стигна до последната стойка и коленичи зад нея. Извади от кутията за инструменти пакета, загърнат в кафява амбалажна хартия, в който имаше блокче ППВ–5А — пластичния експлозив, предпочитан от руските военни. Постави пакета върху една от ракетите и започна да слага детонатора.

— Мога ли да ти помогна, друже? — каза глас със силен оклахомски акцент.

Васко вдигна очи и видя мускулест американец, който се беше вторачил в него от другата страна на прохода. На рамото си носеше пагон с бяла звезда, заобиколена от няколко дебели бели V на син фон.

— Хидравличен теч, сержанте.

— Съжалявам, приятел, но аз съм бордният инженер и не разрешавам никакви местни ремонти. — Той пристъпи към украинеца, оглеждайки го подозрително.

Васко остави детонатора и извади пистолета от кутията. Небрежно го вдигна и наниза три куршума в авиатора. Той ахна и сведе шокиран очи към раните си, преди да рухне мъртъв на пода. В огромния хангар на самолета случилото се мина незабелязано.

Без да обръща внимание на мъртвия човек, Васко свърза детонатора с часовниковия механизъм и го задейства. Нагласи го на десет минути забавяне и го пъхна под стойката. Издърпа и трупа на сержанта под нея.

Вече крачеше към задната част на самолета, когато пред него се чу някакъв трясък.

Шофьорът на мотокара беше обърнал един палет, който се разцепи и от него се изсипаха портативни радиостанции. Появи се и украински офицер, който точно мъмреше виновника. Васко опита да се промъкне край тях.

— Ей, ти — извика офицерът и му махна с ръка. — Помогни да оправим тази кочина. Аз ще отида да намеря количка.

Васко кимна, остави кутията за инструменти, като внимаваше да държи главата си наведена. Когато офицерът започна да слиза по рампата, започна да събира пръснатите радиостанции, очаквайки, че мотокарът ще си замине с поредния палет. Но шофьорът се бавеше и действаше свръхпредпазливо и когато най-сетне потегли, офицерът се върна с количката. Васко започна бързо да я пълни с радиостанции, а мисълта му беше при пластичния експлозив, който скоро щеше да се взриви. Щом количката се напълни, той я задърпа надолу по рампата.

— Ей, чакай малко — извика офицерът.

— Да? — каза Васко. Въпреки хладния вечерен въздух по челото му бяха избили капки пот.

— Забрави кутията с инструменти.

Васко кимна и вдигна кутията, избягвайки зрителен контакт с офицера.

— Благодаря за подсещането. — След това забърза надолу по рампата.

Той заряза количката в хангара, измъкна се приведен и забърза през белите линии, очертаващи стоянките на самолетите, колкото може по-далеч от транспортния самолет. Стигна до задния край на хангара, зави зад ъгъла и си погледна часовника. Оставаше твърде малко време, за да остане на открито, затова приклекна до стената и зачака.

Когато противотанковите ракети започнаха да избухват една след друга, земята се разлюля. Васко надникна иззад ъгъла и видя как цялата средна част на машината изчезна сред облак черен дим. Отломки започнаха да се сипят по летището и той изчака плющенето им да престане, преди да стъпи на пистата.

Докато противопожарната тревога цепеше нощта, той прекоси пистата. Спря се само да вдигне почерняло парче алуминий от фюзелажа на С–5. Промуши се през дупката на оградата, хвърли кутията за инструменти и парчето алуминий в наетата кола и потегли, без да си прави труда да погледне назад към бушуващия ад, който оставяше зад гърба си.