Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (42)

39

Пърлмутър мина да вземе Дърк и Самър със своя „Ролс-Ройс“ под наем точно в осем сутринта. Болницата беше само на няколко минути път и те успяха да се видят с Джак Далгрен малко преди да го вземат за операцията. Изчакаха в кафенето, докато изкарат Далгрен от реанимацията няколко часа по-късно. Малко замаян от упойката и обезболяващите, той се смя радостно заедно със своите приятели, когато му казаха, че ще се оправи напълно. Дърк му обеща, че при следващото им посещение ще вкара контрабандно една бира за него, после го оставиха на бдителните грижи на сестра, която много приличаше на певицата Адел.

Скоро ролс-ройсът отново потегли, дискретно следван от сребрист седан „Ауди“. Тяхната цел беше Чърчил Гардънс и един мезонет в голяма сива каменна сграда, който се издигаше на брега на Темза. Тесен асансьор ги качи на последния етаж, където Пърлмутър почука с малко чукало във формата на котва по полирана врата в края на коридора. Едър мъж с пясъчноруса коса, стиснал голяма чаша чай, ги покани да влязат.

— Току-що запарен — обяви Чарлз Трехорн с мек, свръхкултивиран акцент. — Жена ми Розела го заля точно преди да излезе, за да свърши някаква работа. Моля, заповядайте.

Апартаментът приличаше на частна библиотека. Ореховите лавици, натъпкани с книги за морето, изпълваха отвореното пространство на жилището. Акценти поставяха ориенталските килими, антикварните корабни щампи и модерните кожени мебели. Дърк и Самър се спогледаха и по лицата им се разляха усмивки.

— Вашето жилище странно си прилича с това на Сейнт Джулиън във Вашингтон — отбеляза Самър.

— Да, заради книгите — съгласи се Трехорн. — Това са рисковете на професията. Смятам обаче, че Джулиън има по-добра колекция.

— Само по бройки — не се съгласи Пърлмутър. — Бихме се превърнали в страхотна морска библиотека, ако обединим ресурсите си.

— Бих казал най-добрата в англоговорещия свят. Моля, настанете се удобно. — Трехорн ги заведе до кръглата маса, която стоеше пред стъклена стена, гледаща към реката.

Самър проследи как една малка драга се носи по реката.

— Смайваща гледка към Темза.

— Едновременно вдъхновяваща и разсейваща — каза Трехорн. Той започна да налива чай, докато Пърлмутър се обслужи от чинията с кифли. Трехорн посегна към близкия рафт и измъкна иззад книгите бутилка сингъл малц скоч уиски „Балвени“. Наля си яка глътка в чая и подаде бутилката на Пърлмутър.

— Приятен начин да се подсилиш — отбеляза, опита резултата с удоволствие и остави чашата на масата.

— А сега ми разкажете какъв е този интерес на янките към британски крайцер от клас К?

— Случайно открихме останките на „Кентърбъри“ край бреговете на Норвегия — обясни Дърк. — После установихме, че не сме единствените, които се интересуват от него.

— Джулиън ми разказа за вашите неприятности с руснаците. Това ме кара да смятам, че в последното му пътуване се крие нещо повече, отколкото може да се види на пръв поглед.

— Какво можете да ни кажете за „Кентърбъри“? — попита Самър.

Трехорн отвори папката, която беше подготвил.

— Килът на „Кентърбъри“ е заложен през октомври 1914 г. Това е вторият лек крайцер от клас „Кембриън“, построен от „Джон Браун & Компания“. В началото на кариерата си е зачислен към групата „Харуич“, която защитава източните подходи към Ламанша. Участва в леки боеве в Средиземноморието, когато към края на 1916 е изпратен да конвоира кораби. Потъва през февруари 1917 край бреговете на Норвегия. По-късно се установява, че е потопен от германската подводница УК–29.

— В това няма нищо особено — обади се Пърлмутър.

— Какво знаеш за последните му пътувания?

— Ескортен кораб. — Трехорн се зарови по-дълбоко в папката. — През ноември 1916 придружава конвой до Архангелск, който превозва муниции. Няколко седмици по-късно се връща в Скапа Флоу за малки ремонти. В средата на февруари участва в съпровождането на друг конвой, който пристига на осемнайсети в Архангелск. Тук нещата стават интересни. — Той вдигна поглед към Пърлмутър и се усмихна. — Плава в конвой с още три военни кораба на Кралския флот: „Конкорд“, „Марксман“ и „Трайдент“. Тези съдове се връщат с конвоя и пристигат в. Скапа Флоу на двайсет и пети февруари. „Кентърбъри“ не е с тях, а германските архиви показват, че е бил потопен от УК–29 на двайсет и шести февруари.

— Един ден след като конвоят се е върнал в Англия? — попита Пърлмутър, а устните му се отпуснаха в неверие.

— Точно така. В това няма никаква логика. Разбира се, германците може да са объркали датите, но аз се порових в Националните архиви и открих това. — Той подаде на Пърлмутър написана на пишеща машина заповед от Канцеларията на Британското адмиралтейство до капитана на „Кентърбъри“. Пърлмутър откри погребано между заповедите за плаването и зареждането с гориво нареждане до капитана да остане в пристанището до завръщането на специалния пратеник сър Лий Хънт.

— Кой е Лий Хънт? — попита той.

— Точно преди смъртта си е бил специален пратеник на премиер-министъра Лойд Джордж. До 1916 служи като генерален консул в Британското посолство в Санкт Петербург. От биографията му се разбира, че е бил в близки отношения с царя.

Дърк се обърна към Трехорн.

— Значи се връща в Санкт Петербург през последните дни на монархията, за да помогне на „Кентърбъри“ да се прибере у дома?

— Така изглежда. Но ми се струва необичайно, че „Кентърбъри“ изоставя конвоя, за да изчака Хънт, и след това поема сам на път.

— Сигурен си, че корабът наистина е чакал Хънт? — попита Пърлмутър.

— Да. Обявен е за загинал на борда на „Кентърбъри“. Направих някои проучвания и установих, че архивът му също се съхранява в Националните архиви. Той може да хвърли светлина върху онова, което е правил в Русия. В момента обаче цялата работа малко напомня пъзел.

— Доктор Трехорн — намеси се Самър, — аз имам допълнителна следа в тази мистерия. — Тя бръкна в чантата си, извади златното кюлче и го остави с лек звън на масата.

Трехорн го заоглежда с леко любопитство.

— Привлекателно момиче като вас не бива да се перчи с такова богатство из Уестминстър.

Дърк се усмихна.

— Съжалявам глупака, който би се опитал да й го отнеме.

— Ще се радвам повече от всичко да се отърва от него — обясни Самър, — ако можете да ме посъветвате за подходящ получател.

— Имам много контакти с хора от Кралския флот, които биха се радвали да го получат. Вероятно ще свърши в техния чудесен музей в Портсмут. — Той сложи чифт очила за четене и започна да проучва кюлчето. — Ако не се лъжа, това е руският имперски герб с короната на Романови.

— И ние мислим така — потвърди Самър. — Смятате ли, че „Кентърбъри“ може да е превозвал голям товар злато от Русия?

Трехорн остави кюлчето на масата и поглади брадичката си.

— Разбира се, всичко е възможно, но се съмнявам. Товарите със злато дори по време на Първата световна война са били много добре документирани. Няма нищо в корабния архив, което да подсказва подобно нещо. По това време превозът на товарите руско злато до Английската банка за закупуване на въоръжения вече е прехвърлен в Тихия океан. — Той поклати глава. — Може би руснаците знаят нещо, което ние не знаем. Къде точно на борда на кораба намерихте кюлчето? — Той плъзна по масата една черно-бяла снимка на „Кентърбъри“.

Дърк посочи ниската палуба на надстройките под мостика.

— Първата каюта откъм десния борд.

— Подходящ подслон за дипломат като Хънт — каза Трехорн.

Самър се смръщи.

— Благодарение на „Тавда“ вече е разрушена.

— Може би напълно преднамерено. — Гласът на Трехорн заглъхна. Той стана и понесе бутилката с уиски към кабинета си. — Е, Джулиън, ти се погрижи да се отървете от това злато, преди всички изкусни мошеници в Лондон да ви погнат. Междувременно аз ще си уредя среща в Националните архиви, за да хвърля едно око в документите на сър Хънт.

— Много мило от ваша страна, че сте готов да ни помогнете — изчурулика Самър. — Има ли нещо, което ние можем да направим, за да ви се отблагодарим?

— Разбира се. — Трехорн огледа помещението, после скри бутилката за книгите. — Можете да не казвате на жена ми за това как си подсилих чая.