Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (49)

46

Второто хранене в „Льо Гаврош“ беше също толкова прекрасно и скъпо, както първото. Компанията обаче определено не беше много интересна. Дърк веднага позна фотографа от туристическия кораб, когато дойде до тяхната маса — несресан и неподходящо облечен. Човекът сигурно също беше разочарован, защото явно бе очаквал интимна вечеря със Самър.

— Здрасти, Терънс. Радвам се, че можа да се присъединиш към нас — поздрави го тя. — Запознай се е моя приятел Дърк.

Мъжете неохотно си стиснаха ръцете и седнаха от двете страни на Самър.

— Аз… смятах, че ще вечеряме сами — каза Терънс.

— Не се прави на глупак — сряза го тя. — Виждам, че си донесъл снимките. Добре ли са станали? — Преди да успее да й отговори, тя грабна големия плик от ръцете му и го подаде на Дърк.

— Плаващият кораб не е най-доброто място за снимане на документи — каза Терънс. — Обаче снимките излязоха добре — всички страници се четат.

— Това е прекрасно. А сега какво би искал да хапнеш?

Дърк и Самър лапаха бързо изисканите си ястия и Терънс последва техния пример, когато се оказа, че няма за какво толкова да си говорят. След като се отказаха от десерта, се сбогуваха. Самър възнагради фотографа с целувка по бузата и банкнота от петдесет лири.

— Това беше жестоко — каза Дърк, докато се качваха в таксито със Самър.

— Мисля, че за няколкото снимки, които е щракнал, получи достатъчно обезщетение.

— Така е, но не мисля, че точно такова обезщетение е очаквал.

Те не отвориха плика, докато не стигнаха до апартамента на Чарлз Трехорн. Откриха го да пие чай с Пърлмутър, който им сервираше жизнената му съпруга Розела.

— Вие двамата съвсем не изглеждате зле въпреки следобедните си изпълнения — отбеляза Пърлмутър. — Изкарахте ни ангелите, след като изчезнахте, а въоръжената жена ви подгони.

— Разбрахме, че пожарната аларма беше диверсия, за да сложи някой ръка на документа, който доктор Трехорн беше открил — обясни Самър.

— Кой ще стигне до подобна крайност заради няколко стари, прашни документи? — учуди се Трехорн.

— Същите хора, които взривиха „Кентърбъри“ — отговори Дърк. — Руснаците.

— Ще ми се да го бях знаел, когато дадох показания пред полицията — каза Трехорн. — Джулиън ми каза, че сте били принудени да предадете папката от архивите с документите на сър Хънт.

— Да, за съжаление — отговори Самър.

— Много жалко. Нямах възможност да прегледам цялото съдържание. Обадих се на Джулиън, когато попаднах на доклад на Хънт, който е занесъл строго секретен документ в Санкт Петербург, защото предполагах, че ще намерим отговора, който търсим. — Той остави чашата с чай на масата и погледна през прозореца към светлините от другата страна на Темза. — Приятелите ми в архивите също няма да се зарадват.

— Може да сме изгубили оригинала, но имаме това — каза Самър. Тя отвори папката и извади тънка купчинка снимки с размерите на страница.

Трехорн се вторачи в първата снимка — писмо от Хънт, писано на ръка.

— Това беше първият документ в папката.

Самър кимна.

— По време на бягството намерих фотограф, който снима съдържанието на папката. Да се надяваме, че не е пропуснал някоя страница.

— Много добра идея — възхити се Джулиън.

— О, не ни излезе евтино — каза Дърк и изгледа косо Самър.

Трехорн вдигна първата снимка и се усмихна.

— Тя е почти толкова ясна, колкото самият документ. Да видим какво друго имаме тук.

Не им отне много време да прехвърлят снимките, повечето от които представляваха обикновени административни документи. След това стигнаха до една, която беше озаглавена: „Предложение за Петроградски договор“. Трехорн прегледа проекта от три страници, после го подаде на Пърлмутър с трепереща ръка.

— Джулиън, хвърли едно око на това. Направо не е за вярване. Мисля, че едно питие ще ми дойде добре. — Той стана, за да извади скритата бутилка уиски.

Пърлмутър започна да чете документа на глас. Това беше проектът за договор, с който на Великобритания се прехвърлят правата върху руските полезни изкопаеми в замяна на опазване на богатството на семейство Романови. В стаята настъпи тишина, докато Пърлмутър довършваше четенето.

— Невероятно — обади се Дърк. — Едно е Романови да изпращат пратки със злато на съюзниците, но да прехвърлят правата върху полезните изкопаеми на цяла една държава…

— Вероятно цар Николай го е смятал за последно усилие за спасяването на короната — намеси се Трехорн. — Да се обърне за помощ към Великобритания не е толкова необичайно. В края на краищата, крал Джордж V и цар Николай II са били братовчеди. Въпреки това става дума за необикновено предложение.

— Може ли договорът да влезе в сила след толкова години? — попита Самър.

— Сигурен съм, че цяла армия от най-добрите адвокати на кралицата ще се опита да разбере, особено ако успее да изпревари срока на давността — каза Трехорн. — Заложени са милиарди, това със сигурност ще бъде стимул да опитат.

— Всичко това обаче само в случай че договорът е бил подписан — каза Пърлмутър — и златото на Романови е било прехвърлено във Великобритания.

Трехорн намери четири чаши и сипа по пръст уиски във всяка. След като гаврътна своята, той взе първата снимка и започна да я изучава.

— Датиран е десети февруари 1917 — каза той. — Това е два дни преди Хънт да се качи на „Кентърбъри“ в Ливърпул и да отплава за Архангелск. Вероятно го е носил на царя за подпис. В друга папка открих доклад от Външното министерство, че Хънт наистина е имал среща с цар Николай, но няма никакви подробности за нея.

— Изглежда, че такъв договор не е документиран — каза Пърлмутър, — което означава, че Николай не го е подписал.

— Не съм съгласен — намеси се Дърк. — Мисля, че договорът е бил подписан и че Хънт се е връщал с копие от него на „Кентърбъри“.

— Няма как да се докаже — поклати глава Трехорн.

— Вече имаме доказателства — не се съгласи Дърк — и това са руснаците. Те пристигнаха при останките на „Кентърбъри“, заявиха, че са техни, и ги взривиха.

— Може да са смятали, че корабът е превозвал злато — обади се Самър.

Дърк поклати глава.

— Три са причините да не вярват в подобна възможност. Първо, взривиха надстройките. Ако е имало злато, то е щяло да бъде натоварено в трюма, така че щяха да взривят палубата или страничния корпус.

— Може би щяха да си пробият път дотам и просто са искали първо да се отърват от нас — възрази отново Самър.

— Вярно е и може да продължават да го взривяват дори сега, докато си говорим. Но не мисля, че го правят, по една друга причина. Руснакът в подводницата, който се занимаваше с взривяването, сега е тук в Лондон. Той ни следи и краде исторически документи от Националните архиви. — Дърк почука с пръст по купчинката снимки.

— Има логика в това, което казваш — кимна Пърлмутър. — Руснаците може да са взривили надстройката, защото това е мястото, където Хънт е бил настанен. Ако е носил подписан договор в дипломатическа чанта или дори в кожено куфарче, съществува възможност да са оцелели при потъването. — Той погледна към Дърк и Самър. — Разбрали са за вашия интерес към останките и може да са се опитали да предотвратят възможността да откриете договора.

— И свързаното с него съкровище на Романови, което е трябвало да бъде изпратено в Англия — допълни Трехорн.

— Точно така — съгласи се Пърлмутър.

Самър погледна брат си.

— Каза, че има три причини, но аз преброих само две.

— Нашата днешна среща с Виктор Мансфилд. Помниш ли какво каза, когато ти спомена златото на „Кентърбъри“.

— Да. Каза, че на него няма повече злато. Но ако договорът е бил подписан, а златото не е било превозвано с „Кентърбъри“, къде е отишло?

— Вероятно е било пипнато от болшевиките заедно с останалите активи на Романови, когато малко по-късно превземат Санкт Петербург или както тогава го наричат — Петроград — каза Пърлмутър.

Трехорн прочисти гърло.

— А може би не. — Той вдигна последната снимка. На нея се виждаше написано на машина писмо от Хънт до някой си адмирал Балард. Писмото беше с червени подчертавания и няколко изписани на ръка променени думи, което означаваше, че е само редактиран проект.

— Чарлз, моля те, прочети ни го — помоли Пърлмутър.

— Писмото е датирано единайсети февруари 1917. Адресирано е до контраадмирал Джордж Балард, командир на флотилия, Малтийска флотска база — каза Трехорн.

Драги адмирале,

 

С одобрението на първия морски лорд Джелико моля да позиционирате КНВ^[1] „Сентинел“ пред нос Епанохорион на 27 февруари в 6:00 за възможна среща с „Пеликан“. Следва транспорт до Ливърпул през Г. Р. Н. да действа по своя преценка.

Покорно ваш,

сър Лий Хънт,

специален пратеник в Русия,

Министерство на външните работи

— Мили боже — обади се Пърлмутър, — ако „Пеликан“ е бил руски кораб, явно са подготвяли нещо.

— Точно така. Да видим какво мога да изровя за тези два кораба.

Трехорн влезе в другата стая, порови в библиотеката си няколко минути, после се върна при гостите си с две книги с твърди корици и стар атлас на Средиземноморието.

— Да започнем с плавателните съдове в Руския имперски флот. — Той отвори първата книга. — „Пеликан“. Да, ето го. Всъщност е била подводница. От клас „Барс“ — това са били най-големите руски подводници. Дължина шейсет и осем метра с водоизместимост шестстотин и петдесет тона. Килът й е заложен през септември 1915, а е на служба в Черноморския флот от следващия април. „Пеликан“ подпомага кампанията в Кавказ и през 1916 участва в бойни действия по Дунав. Вписана е като изгубена, вероятно потопена от турски военни кораби пред Хиос през февруари 1917.

— Хиос в Гърция? — попита Пърлмутър. — Значи се е промъкнала през Босфора и Дарданелите.

— Рискован ход по време на войната — отбеляза Дърк. — Може би причината е била в специалния товар?

— За онова време е била голяма, така че на теория би могла да превозва голям товар кюлчета — каза Трехорн. — Коварен ход, ако е било така — промъкнали са се право под носа на турците.

— Николай не е разполагал с голям избор — каза Пърлмутър. — Имперските златни резерви са били съхранявани в Москва и Санкт Петербург. Може би е знаел, че Санкт Петербург скоро ще падне и че е твърде рисковано да изпрати златото на север. Все още е съществувал маршрутът по суша до Владивосток, но мисля, че верните му войски са били по-силни на юг.

— Точно така — съгласи се Трехорн. — Появата на лоялистката Бяла армия е съсредоточена в онова, което днес е Украйна. Така че в последните часове от царуването на Николай това може да е бил най-безопасният маршрут.

— Къде се намира този нос Епанохорион, мястото на срещата? — попита Самър.

Пърлмутър запрелиства атласа.

— Това е най-северната точка на гръцкия остров Хиос. Същият район, където се смята, че е потънала „Пеликан“ — каза той с повдигнати вежди.

— Ако е потънала през февруари — каза Дърк, — е под въпрос дали е успяла да се срещне със „Сентинел“.

Трехорн отвори втората книга.

— Да видим какво казва Кралският военен флот за втория съд. А, ето го. КНВ „Сентинел“ е бил лек крайцер, построен през 1904. През по-голямата част от войната служи в Средиземноморската флотилия, базирана в Малта. През март 1917 година удря мина и потъва пред Сардиния.

— Май не са имали късмет тези кораби — отбеляза Самър.

— Потънал е през март — намеси се Дърк. — Това означава, че след срещата не е успял да стигне до Ливърпул.

— Прав си — кимна Пърлмутър.

— Което пък означава, че златото е още на него или, което е по-вероятно, на „Пеликан“ — каза Самър с вълнение в гласа.

Трехорн кимна.

— Това ми се струва реална възможност.

Самър погледна брат си.

— Времето през тази част на годината е отлично, така че какво ще кажеш за една разходка до Средиземноморието?

— Звучи ми добре, но има един проблем. — Дърк гледаше снимката на руската подводница. — Вероятно няма да сме единствените, които ще предприемат това пътуване.