Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (52)

49

Виктор Мансфилд седеше на пътническата седалка в сребристото „Ауди“ и отново препрочиташе синята папка, която си върнаха от туристическия кораб. Вдясно от него Мартина нервно почукваше с нокти по волана.

— Трябваше да използваме друга кола — каза тя.

Мансфилд погледна през предното стъкло и паркинга на черквата към сградата от бетон и стъкло на Националните архиви две преки по-нататък.

— Не, защото сме безопасно скрити от погледи. А и между другото, нямаше време да сменяме колите. Нуждая се от данните за британския кораб, преди разните му там Пит да са научили.

Чакаха още един час, преди Иван да се появи с папка под мишница. Той се огледа, за да се увери, че не го следят, след това се устреми право към аудито и се качи отзад.

— Нещо подозрително? — попита Мартина.

— Не. — Бързият му насечен говор разкриваше московските му корени. — Нямаше никакви въпроси заради информационното ми търсене. Може би на справочното гише беше друга библиотекарка.

— Какво успя да откриеш? — попита Мансфилд.

Иван му подаде папката, в която имаше няколко фотокопирани листа.

— Съжалявам, но много малко за КНВ „Сентинел“. Разполагаха с малко спецификации и данни от морските изпитания, както и кратка история, които аз поръчах. Потънал е през март 1917 край Италия след сблъсък с мина. Библиотекарката каза, че може би Военноморският музей в Портсмут притежава по-пълна история на участието му във войната.

— А застраховката срещу риск? — попита Мансфилд.

— Точно това отне много време. Архивът на Службата по застраховане срещу военен риск е погълнат през 1919 от Транспортното министерство. Проверих данните и открих едно плащане от Русия.

Той посочи една от страниците в папката и Мансфилд я вдигна към очите си. Сред дългия списък плащания за търговски кораби и техния изгубен товар заради германците имаше и голям кредит, внесен от Руското имперско ковчежничество. Бележката сочеше плащане на двеста хиляди лири, изтеглени от сметка в Отава.

Мансфилд поклати глава.

— Това плащане е за по-раншна пратка от оръжия на стойност двайсет милиона лири.

— Погледни на другата страница.

Там имаше кратък списък от некредитирани вземания. В допълнително вписване беше посочена сумата сто двайсет и пет хиляди лири за Руското имперско ковчежничество.

— Става дума за обезщетение на предстояща пратка за Ливърпул — обясни Иван, — но така и не е било изплатено.

— С подводницата, спомената в другите документи? — попита Мартина.

— Да, трябва да е била „Пеликан“ — каза Мансфилд.

— Моят московски историк посочи, че е била изгубена в Егейско море в края на февруари 1917. Очевидно са успели да стигнат чак дотам със златото.

— Обаче британското правителство не е взело застрахователната премия. Вероятно защото не е получило златото.

Мансфилд погледна сумата и подсвирна.

— Царят е платил сто двайсет и пет хиляди лири, за да застрахова пратката.

— През 1917 това е била сериозна сума — отбеляза Иван.

Мансфилд се сети за срещата си с Бейнбридж. Банкерът беше казал, че първите пратки злато били застраховани с един процент премия от стойността. Ако това важеше и за тази пратка, стойността на златото на „Пеликан“ по днешни цени би надвишавало два милиарда лири.

— Няма други данни, че премията е била изплатена?

— Не — поклати глава Иван. — Ако погледнеш другите документи, ще видиш, че е прехвърляна година след година в сметките им, докато най-накрая през 1925 е отписана като несъбираема.

Мартина запали двигателя и излезе от черковния паркинг.

— Това ли е отговорът, който търсиш?

— Това са изходни данни. Не пряко доказателство, каквото бих предпочел, но позволяват да се направят сериозни изводи.

— А американците? — попита Мартина. — Сигурен ли си, че не могат да причинят неприятности с онова, което знаят?

— Доволен съм, че няма подписано копие от договора в Англия, за което да се тревожа. Що се отнася до американците, те са упорити копелета, така че трябва да действаме, за да опазим онова, което е наше.

— Какво искаш да кажеш?

Той й се усмихна самоуверено.

— Кажи, Мартина, била ли си в Гърция?