Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (60)

57

Пещерата беше студена, тъмна и тиха. Когато очите на Пит се приспособиха към сумрачната светлина, откъм екипажа се приближи стегнат мъж в мръсна бяла униформа. Беше Навес, третият офицер на „Македония“.

— Добре дошли в нашия тъмен малък ъгъл на света. — Той протегна ръце, за да развърже Пит.

— Страхувахме се, че се е случило най-лошото — каза Пит. — Всички ли са тук?

— Всички са тук и са добре според обстоятелствата. С изключение на втория офицер Бригс. Той беше убит по време на нападението. Капитанът също е зле. — Навес кимна към скалата, върху която стоеше фенерът.

Там лежеше простряна фигура, завита с куртка. Дори от разстояние се виждаше, че мъжът диша тежко.

Въжето падна от ръцете на Пит и той разтри китките си, преди да се обърне към Ана, за да я освободи. Навес се зае с Джордино, после дойде редът на Михаил. Раненият български полицай лежеше на пода и почти непрекъснато беше в безсъзнание.

— Разкажи ми какво се случи — каза Пит.

— Стана малко след като вие слязохте на сушата в Бургас. Въоръжен щурмови екип се появи сякаш от нищото и превзе кораба, преди някой да разбере какво става. Убиха Бригс и простреляха капитана в ръката. — Гласът на Чавес за кратко заглъхна. — Веднага изкараха „Македония“ от бургаското пристанище. Доведоха ни в тази пещера. Никой не е хапвал оттогава, но ни оставиха доста вода.

Пит довърши развързването на Ана.

— Искам да видя капитана.

Чавес го поведе покрай екипажа и учените на НАВПД. Всички имаха изпити лица, но се почувстваха окуражени от присъствието на Пит. Капитан Стенсет сякаш спеше, но щом Пит коленичи до него, очите му се отвориха.

— Как се чувстваш, капитане?

— От раната в ръката ме тресе — отговори Стенсет с прегракнал глас, — но иначе съм добре.

Дясната му ръка беше грубо превързана точно над лакътя. Но се беше подула и сега бе два пъти по-дебела от лявата. Очевидно имаше възпаление, което застрашаваше живота му.

— Върна се, за да ни изкараш оттук, нали? — попита капитанът.

— Да, много скоро — увери го Пит.

Лека усмивка заигра по лицето на Стенсет, преди отново да затвори очи и да изгуби съзнание. Пит отстъпи, последван от другите.

— Ръката му не изглежда никак добре — отбеляза тихо Джордино.

— Има нужда от незабавна лекарска помощ — кимна Ана. — Както и Михаил.

— Значи трябва колкото може по-бързо да намерим изход. — Пит се обърна към Чавес. — Проучихте ли мястото?

— Доколкото видях, заобиколени сме от твърди скали с изключение на отвора, който запушиха. — Чавес взе фенера и го подаде на Пит.

— Виж сам.

Придружен от Ана и Джордино, Пит обиколи пещерата. Стените бяха, както каза Чавес, от изсечени и набраздени скали, които се извисяваха три метра над главите им. Над тях недокоснати скали се издигаха петнайсет метра нагоре във формата на свод. От самия връх падаше сноп светлина и предоставяше чист въздух, както и искрица надежда.

Джордино се втренчи в отвора на върха и поклати глава.

— Дори на Спайдърмен щеше да му е трудно да се измъкне оттам.

Пит продължи обиколката, докато не стигнаха до единствения вход, който беше затворен от огромен къс гранит. Застана пред него и известно време го изучава.

— Това е нашият единствен изход — каза той най-накрая.

— Доста трудно ще е без къртач и малко взрив — поклати Джордино глава.

Пит погледна към Чавес.

— Има ли някакви инструменти тук вътре?

— Не. Нищо друго, освен стар автомобилен двигател и някакви боклуци зад онази скала. — Той посочи към центъра на пещерата и ниска купчина от рудни отпадъци. От другата страна стърчаха ръждиви парчета метал.

Пит отново взе газената лампа.

— Ще отида да им хвърля едно око.

Джордино го последва до купчината руда. Заобиколиха куп греди за укрепване на тунели и откриха оглозганите останки на древен автомобил. Шасито носеше каросерията на открито купе, чиито калници силно се разширяваха в единия край.

— Странно място за автосервиз — подхвърли Джордино.

— Разглобили са колата, за да използват двигателя — реши Пит. — Прилича на модел от 20-те години на миналия век. — Той се приближи към двигателя — голям, осемцилиндров, редови, боядисан в черно. Скоростите и карданът бяха заменени от импровизирана система от скрипци, закачени за маховика.

— Вкарали са я или са я избутали дотук, за да използват двигателя като средство за задвижване — обясни Пит. — Вероятно за да вадят водата от по-ниско разположените галерии.

— Доста як мотор — каза Джордино и мина отпред, за да се полюбува на големия никелиран радиатор. С ръка избърса слоя мръсотия от горния му край и отдолу се показаха бели букви ИФ на син фон.

— Знаеш ли какво е това? — попита Джордино.

— „Изота Фраскини“ — усмихна се Пит. — Скъп ретро автомобил, който се е произвеждал в Италия. Рудолф Валентино^[1] е карал такъв.

— Ще си спомня това, когато следващия път имам нужда от превоз в Сахара^[2] — Джордино наду бузи и издуха прахта от купето, разкривайки ръждясалата му повърхност. — Изглежда доста пострадало дори за твоята колекция.

Пит не отговори. Във Вашингтон притежаваше склад, пълен с ретро автомобили. Той обаче не оглеждаше колата заради колекционерската й привлекателност. Наведе се над двигателя и издърпа щеката за измерване на маслото, откривайки, че картерът е пълен. Пъхна я на място и кимна доволно.

Ана го гледаше и поклати глава.

— Не мисля, че тази реликва може да ни помогне по някакъв начин.

— Напротив. Старата дама е нашият шанс да излезем оттук.

Ана го изгледа така, сякаш беше мръднал.

— Как тази купчина старо желязо ще ни извади оттук?

Пит й намигна многозначително.

— Всъщност много просто. Ще използваме един стар номер, който някога е помогнал на Ханибал.