Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (45)

42

— Защо стреля по нас? — попита Самър, когато влетяха на втория етаж. Дърк бутна сестра си напред.

— Няма да спрем, за да я питаме.

Влязоха в малко помещение за карти, чиито обитатели вече бяха напуснали. Вратата в другия край водеше в по-голямо помещение — читалня за карти и документи. Дърк погледна натам, после бутна Самър към врата, на която имаше табела: „Само за служители“.

Озоваха се в голяма, слабо осветена ниша. Трябваха им няколко секунди, за да свикнат очите им с полумрака. Бяха благодарни, че пожарната сирена, която виеше из сградата, тук беше изключена. В нишата се намираше едно от големите книжни хранилища на архивите. Напъхани в подобното на пещера помещение, следваха редица след редица плъзгащи се книжни лавици, високи два метра и половина. Докато се промъкваха в тясното пространство между тях, Самър забеляза, че на тях са подредени британските кадастрални регистри. Стигнаха до края им и установиха, че те продължават нататък.

Дърк погледна към далечната стена вляво, после се обърна към Самър.

— Стой тук, дръж под око вратата и не изпускай папката от ръце. Аз ще изтичам до края, за да проверя няма ли там някакъв изход.

— Добре. Ако дойде някой, ще те последвам.

След като Дърк хукна, Самър направи няколко крачки в противоположната посока, гледайки между двата реда стелажи към вратата, през която бяха влезли. Следващата редица стелажи вляво от нея се оказа по-къса и свършваше пред стена, където стоеше голяма брезентова количка, пълна с книги. Обхваната от любопитство, тя тръгна надолу по пътеката и в края й намери товарен асансьор. Натисна бутона за повикване, после хукна обратно към поста си, за да наблюдава входната врата. Всичко изглеждаше спокойно.

Но когато отново застана на наблюдателния си пост, близо до нея се чу глас:

— Мисля, че архивите са затворени сега.

Самър едва не падна от изненада, когато се обърна и се озова срещу познат мъж с руса коса.

— Аз ще взема документите — обяви Мансфилд с безгрижен тон.

Самър забеляза, че е добре облечен със спортно сако и панталони и стиска една „Берета“, която сочи към стомаха й. Мина известно време, преди да съобрази откъде й е познато лицето му.

— Не беше ли достатъчно, че взривихте половината „Кентърбъри“? — Тя нарочно заговори с нервен, писклив глас.

— Не и когато има още неразказани истории. Брат ви? — попита той, размахвайки пистолет от ляво надясно.

— Идва с асансьора и охраната на архивите. — Тя направи половин крачка назад и погледна през рамо към товарния асансьор.

Стояха един срещу друг на тясната пътека между книжните лавици, но Самър беше отстъпила до края на стелажа.

— Защо са толкова важни тези документи?

Мансфилд усети, че тя се опитва да печели време. Затова протегна свободната си ръка.

— Дайте ми папката. Веднага!

Силно щракване обяви пристигането на товарния асансьор. Мансфилд се обърна и погледна над рамото на Самър към отварящите се врати. Секунда по късно близо до него се чу трополене. Той обърна глава и видя Самър да отскача настрана, докато една от лавиците падаше към него.

Две лавици по-нататък Дърк бе опрял рамо в централния стелаж и го буташе като разярен носорог.

Преди Мансфилд да успее да реагира, двете плъзгащи се лавици се стовариха отгоре му. Върху гърдите му падна висок стелаж, който затисна ребрата му. Изстена, когато цяла редица прашни кадастърни регистри се посипа по него, а лавиците го приковаха на земята.

Дърк го остави на мира и хукна към асансьора. Докато тичаше, извика на сестра си:

— Да тръгваме!

Самър вече тичаше и стигна при отворените врати на асансьора преди него. Натисна бутона за партера и хвърли поглед назад към книжните лавици. Двата паднали стелажа около Мансфилд започнаха да се разделят. Изпод купчината книги се показа ръка, която се прицели в нейната посока. Дърк още беше на няколко крачки от нея.

— Залегни — извика му тя и приклекна до вратата на асансьора.

Дърк направи още една крачка и се хвърли, плъзгайки се с главата напред в асансьора. Когато двете врати с тракане започнаха да се затварят, два куршума се забиха в задната стена на асансьора.

— Добре ли си? — попита Самър.

— Да — отговори брат й и се изправи на крака. — Откъде се взе този?

— Или се е вмъкнал, когато повиках асансьора, или е намерил друг вход. — Тя погледна сменящите се номера на етажите. — Радвам се, че успя да се промъкнеш тихо назад.

— Чух, че говориш, и реших, че не е на добре.

Самър изгледа брат си тревожно.

— Това беше пилотът на руската подводница.

— Какво?

— Сигурна съм. Той беше на „Тавда“ и не го отрече.

— Очевидно става дума за нещо много повече от злато. — Погледът му падна върху синята папка, която Самър стискаше с желязна хватка. — Трябва да намерим безопасно място.

— Централният вход е най-добрата ни възможност. Къде ли отиваме?

Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха в склада на архивите и товарната рампа. Пакети с храна за кафенето на архивите бяха струпани до купчини книги, опаковани в целофан, и календари за сувенирния магазин. Минаха край пластмасови кутии, пълни с купчини нови правителствени документи, наскоро докарани от парламента. Продължиха по една празна товарна рампа, затворена от голяма повдигаща се гаражна врата. Близката пожарна аларма, която кънтеше с пълна сила около тях, изведнъж спря.

Самър се поколеба, но после стисна ръката на Дърк.

— Някой идва.

Дърк също чу шума от тичащи по стълбите крака. Той откъсна очи от мястото, откъдето идваше шумът, към изхода до товарната рампа. В противоположния край на рампата зейна друга врата и през нея влетя Мартина с яростен поглед.

Обаче Дърк вече беше хукнал и повлече Самър към изхода, блъскайки вратата да се отвори. Тя водеше навън. Те се втурнаха надолу по няколкото стъпала към подножието на товарната рампа. Намираха се в задния край на архивите, чиито голи стени се простираха в двете посоки. Къса алея за доставки се простираше от рампата до тясна странична уличка. Иначе бяха заобиколени от гол асфалт.

— Няма нищо по-хубаво от това да липсва всякакво укритие — измърмори Дърк, докато той и Самър хукнаха с все сили към улицата. От другата страна на настилката от павета се простираше широка затревена площ, която се спускаше към бреговете на Темза. Тя беше оградена от две индустриални сгради, отдалечени на здрав спринт от мястото, където се намираха. Когато вратата на склада се отвори с трясък зад гърба им, Дърк погледна към реката.

Нагоре по течението, далеч от гмежта на Централен Лондон, Темза беше сравнително спокойна — по-скоро рай за гребците, отколкото за търговското корабоплаване. А там, където се намираха, беше съвсем пуста, с изключение на един влекач, който пухтеше надолу по течението.

Дърк поведе Самър по тревата, насочвайки се към първата индустриална сграда. Долу край водата се виждаха няколко младежи и някакъв дълъг, тесен предмет, който лежеше на брега.

— Твърде далече е — каза на пресекулки Самър, докато се опитваше да си поеме дъх.

Обаче Дърк вече беше променил плана си.

— Давай към реката.

— И какво, ще я преплуваме ли?

Дърк само посочи брега.

Когато хукнаха, наклоненият към реката терен им осигури известно прикритие от пистолета на Мартина. Рускинята стигна до най-високата точка на зелената площ, когато Дърк и Самър вече бяха на речния бряг.

Щом наближиха водата, Самър поклати глава.

— Не може да бъде.

Тя се вторачи в четириместния скул, оставен върху камъните.

Собствениците на лодката, четирима тийнейджъри, които бяха спрели на брега, за да си починат, бяха тръгнали нагоре по течението да проучват тръстиките.

— Няма да ходим много далеч — успокои я Дърк.

Вдигна лодката от брега и я пусна във водата, изчака секунда Самър да седне вътре, след това я бутна и скочи вътре. Тясната като дъска лодка щеше да се обърне, ако Самър съобразително не използва чифта гребла, за да я стабилизира. Дърк седна при другия комплект и те бързо загребаха към средата на реката.

Мартина, която ги преследваше бегом, стигна в средата на зелената площ. Там опря и вдигна пистолета. Обаче четирите хлапета бяха забелязали крадците на лодката им и хукнаха по брега, крещейки на гребците. Едното взе да хвърля камъни и скоро и останалите го последваха. Заради четиримата свидетели Мартина свали пистолета и го пъхна в кобура под мишницата.

Тя остана още малко на тревата, загледана в лодката, която пресече пред носа пътя на малкия влекач, прекосявайки реката към другия бряг.

— Мартина! — повика я Мансфилд от улицата, където беше спрял и наблюдаваше сцената.

Тя забърза през тревата и стигна при него точно когато сребристото „Ауди“ с Иван на волана спря със свирещи гуми пред тях. Мансфилд седна отпред, а Мартина се качи секунда по-късно отзад.

Когато Иван натисна газта, той се обърна към нея с пламнали сини очи.

— Имаме нужда от лодка. — Гласът му беше по-спокоен от изражението. — И то веднага.