Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (13)

10

Тялото на Ана пулсираше от леките вибрации, които усилваха пронизващата болка в главата й. Тя започна бавно да се връща в съзнание и накрая вдигна ръка, за да напипа пулсиращата бучка на тила. Трябваше да използва лявата си ръка, защото цялата дясна половина на торса й беше безчувствена. Бавно отвори едното си око, после и другото. Замъгленото й зрение постепенно се фокусира върху токовете на издраскания чифт ботуши, поклащащи се пред нея.

Когато сетивата й се подредиха, осъзна, че се люшка главата й, а не човекът с ботушите. Причината беше лекото вълнение и тя усети смесена миризма на морска вода и дизелови отходни газове. Вибрациите бяха причинени от двигателите на „Бесо“, които разтърсваха студения метален капак на люка за зареждане с гориво, върху който лежеше. Тя се опря на здравия си лакът, разтърси глава, за да прогони замайването, и се огледа.

Множеството големи прозорци и сиянието на високо разположения екран на радара й подсказаха, че се намира на мостика на спасителния кораб. Мъжът с ботушите тихо разговаряше с друг човек, който стоеше зад щурвала.

Съзнанието на Ана се проясни и тя си спомни за Ралин. Мъртъв ли е? Картината в паметта й как пада в кладенеца, я накара да потрепери. Тя протегна ръка към кобура на кръста си.

Празен.

Морският бриз от отворената странична врата разроши косите й и Ана видя, че е само на крачка от нея. Бягството е най-добрата възможност, реши тя със замъглено съзнание. Откъм щурвала продължаваха да се носят тихи гласове, което й подсказа, че моряците са още заети. Тя се обърна на една страна и запълзя към вратата със скоростта на костенурка, за да не я забележат. Успя почти да стигне до нея, когато дълбок глас прониза въздуха:

— За къде си се забързала?

Ана вдигна очи и видя мускулестия гологлав мъж, същия, който управляваше грайфера, да пристъпва към нея. Опита се да избяга, но той вече беше над нея, сграбчи задната част на якето й и с рязко дърпане я изправи на крака.

Силна болка прониза дясната й ръка и рамо, заби се в мозъка й и Ана едва не припадна.

Той се ухили.

— По-добре ли си, след като се целуна с грайфера?

Ана трепна заради вонята на гранясало, която лъхна от устата му. Видя само злоба в матовите му черни очи, рамкирани от назъбен белег, който пресичаше челото му. Пипалата на октопода, татуиран на тила му, сякаш се протягаха за нея. Тя потисна желанието си да извие от болка.

— Аз съм офицер от Европол — каза тя. — Веднага ме освободете.

Васко я хвана под ръка и я стисна в желязна хватка.

— Да те пусна? — Той се засмя, отравяйки въздуха с дъха си. — Ние се отплащаме на любопитните натрапници на борда на кораба ни по друг начин.

Тя извърна глава от внушителното му лице и погледна към щурмана — също толкова корав тип, който й се усмихна с кафяви зъби. До него върху конзолата на щурвала лежеше нейния пистолет „Зиг Зауер“ — дразнещо близо.

— Върнете веднага този кораб в Бургас — нареди Ана, изненадвайки се от силата на своя глас. Адреналинът прогони замайването и тя подчерта нареждането си, като замахна с коляно към слабините на Васко и същевременно се опита да му нанесе удар в гърлото.

Бързите рефлекси на плешивия предотвратиха и двата удара. Когато се обърна към него, той просто я бутна силно. Изгубила сили и извадена от равновесие, тя се стовари върху масата за картите. Успя да се хване за плота и забеляза чифт месингови пергели, които лежаха на нея. Преди да успее да се съвземе, Васко я хвана за гърба на якето и я дръпна рязко към себе си.

Ана се протегна назад и сграбчи пергела, криейки го отстрани на тялото си, когато той я завъртя към себе си.

Хванал я изотзад, Васко плъзна лявата си ръка и я стисна за гърлото, като с другата докопа скалпа и дръпна главата й назад.

— Какво правиш на моя кораб? — Устните му бяха на сантиметри от нейното лице.

Болката надмина страха, защото Ана се опитваше да си поеме дъх. Васко бавно разхлаби хватката, за да й позволи да си поеме въздух.

Тя изчака нервите й да се успокоят, преди да отговори.

— Обогатеният уран от „Кримска звезда“. Знаем, че е у вас.

Васко не реагира.

— Била си на борда на кораба на НАВПД?

Ана го изгледа студено.

— Бях на борда на подводницата, която се опитахте да разрушите.

Тя улови проблясване в очите му.

— Бъркаш. Урана го нямаше на борда. Търсихме го, но не можахме да го намерим. — Той издаде брадичката си напред и я лъхна с натрапчивата си воня. — Качвайки се на борда ни, ти си виновна за смъртта на своите двама другари.

Той пусна шията й и я отблъсна от себе си. Грубата му сила я запрати в краката на щурмана.

— Заключи я в някоя празна каюта.

Щурманът я сграбчи с вълча усмивка и я повлече извън мостика. Ана се уплаши да не й се случи най-лошото, но той просто я заведе до една гола каюта и я заключи вътре.

Морякът се върна на мостика и зае мястото си зад щурвала. После погледна Васко.

— Какво ще я правим?

Васко се беше вторачил през прозореца на мостика, а лицето му бе застинало в маска на съсредоточаване.

— Същото, каквото ще направим с нейния мъртъв колега на кърмовата палуба — отговори той, свивайки безразлично рамене. — Ще изчакаме, докато се озовем на петнайсет мили от брега, и ще я изхвърлим във водата.