Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (27)

24

Бронираното БМВ Х5 спря пред стар жилищен блок в предградията на Краматорск. Единствената отличителна черта на сградата бяха множеството триъгълни заграждения, които я заобикаляха подобно на драконови зъби. Единият от въоръжените пазачи, които обикаляха периметъра, упъти луксозния джип към страничен паркинг. Шофьорът паркира до осеян с тъмни петна бронетранспортьор и слезе да отвори задната врата.

Мартин Хендрикс почувства ледения хлад на украинската утрин, докато крачеше към портика на сградата. Войникът на входа се готвеше да го претърси, но един възрастен мъж, който се появи отвътре, му каза да престане и поздрави бизнесмена.

— Радвам се да ви видя отново, господин Хендрикс. Моля, насам.

Пазачът поведе холандеца нагоре по стълбите до втория етаж, където ъгловият апартамент беше превърнат във военен щаб. Мястото обаче не беше обиталище на добре обезпечен военен лидер. Малкото мебели в помещението бяха стари и одрипавели. В ъгъла близо до няколко армейски походни легла бяха струпани хранителни консерви.

В центъра на помещението един брадат мъж в бойна униформа се беше надвесил над голяма маса и изучаваше някаква карта. По лицето с прошарената брада се изписа радост, когато видя холандеца.

— Мартин, изненадан съм да те видя отново след скорошната ни среща в Киев. — Той пристъпи към него и му протегна ръка.

— Бях по работа в България, полковник, и реших да се отбия на връщане.

Полковник Арсений Маркович заведе госта си до двойка дебело тапицирани столове близо до прозореца. Маркович беше командир на 24-ти украински полеви батальон, една от няколкото проправителствени паравоенни организации, създадени в Украйна след руската анексия на Крим. Подкрепящ донякъде правителствените Украински въоръжени сили, батальонът действаше в горещо оспорваните Донецки и Лугански район в Източна Украйна.

— Има ли добри новини за опита ти да закупиш ракети земя-земя? — попита командирът.

— За съжаление не — отговори Хендрикс. — Нашата стока беше прихваната от властите, преди да успеем да я предадем на иранците. Сделката сега е невъзможна. Съжалявам, че те подведох.

Полковник Маркович, чието село беше под контрола на бунтовниците сепаратисти, подкрепяни от Русия, прие новината стоически.

— През последните три години ни достави голямо количество оръжия и оборудване. Без твоята подкрепа нашето положение щеше да е много по-тежко.

— Какво е в момента?

— Относително спокойно, но това се дължи на сезона. Прекратяването на огъня се договаря през есента и през зимата положението е спокойно. През пролетта сепаратистите пренебрегват мирните договорености и започват нови офанзиви.

Хендрикс поклати глава.

— Тези ракети щяха да са чудесно възпиращо средство.

— Дори можеха да сложат началото на обрат. Както знаеш, истинският проблем са руснаците. Без тяхната тайна подкрепа за бунтовниците заедно можехме да смажем за няколко седмици сепаратистите и да възстановим единството на Украйна.

— Навсякъде ли има от тях?

Маркович кимна.

— Получих информация, че голям брой руски военни в цивилни дрехи се изливат в Луганск. Имат намерение да атакуват в западна посока, вероятно в опит да завземат Днипропетровск^[1]. И кой знае, може би дори Киев.

— Може ли да бъдат спрени?

— Не и ако Западът продължава да се прави, че не вижда. Не разполагаме с нужните ресурси, за да спрем руснаците, ако поискат да окупират Украйна. Външната военна подкрепа ще стане ключова за нашето оцеляване. — Той поклати глава. — Европейците не са готови да помогнат. Нашата единствена надежда е Америка. Трябва да се намеси с доставки на оръжия. Или нещо повече.

— Аз стигнах до същите заключения. Американците са предпазливи, но могат да бъдат предизвикани да действат. Естественото недоверие между Съединените щати и Русия представлява възможност, която трябва да се използва.

— Какво можем да направим?

— Просто трябва да се възпламени искра между тях. Всъщност много скоро може да въвлечем американците. — Хендрикс обясни заплануваното нападение срещу Севастопол.

По лицето на полковника се разля усмивка.

— На това му се вика да удариш право в целта. Със сигурност една от целите на анексията на Крим беше руснаците да запазят черноморското си пристанище.

— В интерес на истината, бих предпочел да ударим Москва.

Маркович кимна. Омразата на Хендрикс срещу руснаците беше равна на неговата.

— Може да предизвикаш опасна реакция — отбеляза той. — Руснаците ще трябва да направят нещо, за да спасят честта си. Може да потопят американски военен кораб, както направиха с ядрената подводница „Скорпиън“^[2].

Хендрикс се вторачи в него с леден поглед.

— Точно на това разчитам. Американците ще се ядосат. Това ще ги накара да се борят срещу всеки друг опит за руска експанзия в Украйна. Няма да се изненадам, ако само след няколко седмици видим тук американски войски. Тогава, сигурен съм в това, веднъж завинаги ще унищожите сепаратистите.

— С удоволствие — отговори полковникът. — Това е ясен и хитър план. Ти си ни приготвил по-голям подарък от ракетите. Даваш ни надежда за победа.

— Точно това искам.

— Ти си истински приятел на Украйна.

Хендрикс стана и си облече палтото. Маркович го изпрати по стълбите. На вратата полковникът попита:

— Ще се отбиеш ли в Грабово?

— Да. — Хендрикс сведе поглед към земята.

— Бъди внимателен и не пътувай по пътя след смрачаване.

— Много преди това ще се върна на летището в Днипропетровск.

Хендрикс се върна при беемвето, в което го чакаше шофьорът му, оставил двигателя да работи на празни обороти. Той се качи в топлото купе и се загледа през прозореца, докато колата пое на югозапад. След като напуснаха града, се понесоха по простиращи се с километри хълмисти равнини.

След петдесетина километра наближиха град Торецк, където бяха спрени на временен контролен пункт, който бележеше края на държаните от правителството територии и началото на окупираните от сепаратистите земи. Бързо го пуснаха да мине, защото беше невъоръжен бизнесмен от Нидерландия. Беемвето погълна още шейсет и пет километра провинциални пътища, преди да наближи прашния земеделски град Грабово.

Хендрикс, който дремеше досега, изведнъж стана по-внимателен. Следейки местните забележителности, той насочваше шофьора да излезе от града и да поеме по черен път. Вторачен в едно празно поле, което приличаше на всички други, той го накара да спре. Слезе и измина няколкото метра до струпана малка купчина камъни. В основата й бяха разхвърляни отдавна изсъхнали цветя. Вдигна един стрък от земята и навлезе в полето.

Стигна до средата, спря се и вторачи очи в небето. Стоя там почти час, изгубен в друг свят и време. Студеният вятър проникна през дрехите му, но не можа да засегне вече замръзналата му душа. Застанал тук в полето, се чувстваше повече умрял, отколкото жив.

След малко се потупа по джоба на сакото и напипа познатия метален предмет, който му подари троха утеха. Пусна стръка изсъхнало цвете, наведе се и загреба от черната необработена земя. Стиска я, докато го заболя ръката, и я пусна в свещените предели на своя джоб. Устните му се опитаха да оформят думи, някакво проклятие, но вятърът ги отнесе.

Безпокойството му най-накрая изчезна и пречупеният мъж се върна при колата. На бузата му съхнеше самотна сълза.