Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (76)

73

Пит бе малко уморен от часовата разлика, когато влезе в кабинета си в главната квартира на НАВПД — извисяваща се остъклена постройка на брега на река Потомак. Не беше прекарал повече от минута зад бюрото си, когато влезе Руди Гън с две чаши кафе.

— Добре дошъл отново в хомота. — Той подаде едната чаша на Пит.

— Благодаря, нужно ми е нещо за отскок.

— Имаш пет минути да му се насладиш, а след това трябва да идем в центъра.

Пит погледна календара си.

— Не мисля, че днес имам някакви срещи.

— Вицепрезидентът обикновено е нетърпелив, когато иска нещо — каза Гън. — Секретарката му звънна преди малко. Иска да бъдем в кабинета му след трийсет минути.

— Защо е това бързане?

— Иска да научи за руския бомбардировач.

— Мили боже! — възкликна Пит. — Мислех, че ще се наложи да подскачаме и махаме с ръце, за да обърнат внимание на проблема.

— Очевидно някой друг вече е свършил подготвителната работа.

Те си изпиха кафето и чакащата кола прекоси моста „Арлингтън Мемориъл“ в посока 17-а улица, а после зави на север към административната сграда „Айзенхауер“. Просторният офис на вицепрезидента беше на втория етаж. Предишните обитатели го бяха използвали като церемониална зала, Сандекър предпочиташе сравнителната му уединеност пред официалния си кабинет в Западното крило^[1].

След като бяха пропуснати през няколко равнища на охрана, Пит и Гън влязоха в офиса с махагонов паркет, където обитателят му се разхождаше насам-натам като раздразнен лъв.

Дребен мъж с огнена коса и подобен нрав, адмирал Джеймс Сандекър не беше човек, когото можеш да измамиш. Обраслото му с брада лице просветна, когато Пит и Гън влязоха. Сандекър беше баща основател на НАВПД, а те двамата — едни от първите служители, които беше наел за новата федерална агенция. През всички години, докато работеха заедно, между мъжете се изгради здрава връзка, която не отслабна, когато Сандекър беше избран за вицепрезидент, след като действащият почина.

— Радвам се да те видя, адмирале — каза Пит, отказвайки се от сегашната му официална титла.

— Влизайте и се настанявайте. — Сандекър ги отведе при голяма конферентна маса, около която вече бяха седнали неколцина мъже в делови костюми. Пит разпозна директора на Департамента за вътрешна сигурност, човек на име Хименес, седнал начело на масата, а от двете му страни — други представители на службите за сигурност. Сандекър каза няколко встъпителни думи, докато Пит и Гън се настаняваха на свободните места.

Хименес премина направо на въпроса:

— Разбрахме, че разполагате с информация за оръжие за масово поразяване в района на Черно море.

— Разполагаме с косвени доказателства — обясни Пит, — че една от ранните атомни бомби е извадена от руски бомбардировач, паднал в морето край бреговете на България. Данните от опашния номер на самолета сякаш потвърждават товара, който е носел.

Той кимна на Гън, който включи в лаптопа стоящия на масата видеопроектор. Върху бялата стена зад масата се появи изображението на голям самолет.

— Дърк току-що провери серийния номер на потъналия самолет — каза Гън. — Самолет номер 223002 е „Туполев“, Ту–4 като този, който виждате на стената. Това е руски тежък бомбардировач, построен след Втората световна война. Изкопирали са конструкцията на нашия „В–29 Суперфортрес“. В този случай става дума за Ту–4А, модифициран модел, способен да носи атомно оръжие. Самолетът бил зачислен в 57-и дивизион бомбардировачи, базиран близо до Одеса. През нощта на петнайсети април 1955 г. изпълнява рутинен тренировъчен полет над Черно море, когато навлиза в район на буря и никой не го вижда повече.

Гън извади изрезка от съвременен български вестник.

— Руснаците започват широко, но тайно издирване на самолета, но усилията им привличат вниманието на неколцина журналисти по крайбрежието. Разбира се, местните нямали представа, че самолетът е носил атомна бомба. От данните, които намерихме, излиза, че руснаците са съсредоточили своето внимание близо до град Варна, на около трийсет мили северно от мястото, където Дърк е намерил останките.

— Бомбеният отсек празен ли беше, когато го намерихте? — попита Хименес.

— Точно така — отговори Пит. — Отсекът е с размери за пренасянето на едно-единствено оръжие, а по самолета имаше следи от скорошно проникване във вътрешността.

Гън представи друга снимка, този път черно-бяла, на голяма бомба върху стойка.

— Като се вземат предвид самолетът и размерите на поставката, смятаме, че този Ту–4 е носил атомна бомба РДС–5 — обясни Гън. — Това е ранно съветско ядрено оръжие с разрушителна сила, равна на трийсет тона ТНТ, тринитротолуен. То е предходник на по-смъртоносните руски водородни бомби. В сравнение със съвременните стандарти е нищожно, но въпреки това е два пъти по-мощно от бомбата, хвърлена над Хирошима.

Един от агентите на ФБР прочисти гърло.

— Искате да кажете, че преди шейсет години руснаците са изгубили атомна бомба и са се отказали от опитите да я намерят?

Гън кимна.

— Тази едва ли е единствената. От ерата на Студената война има десетки изгубени и ненамерени оръжия. Тази, носена от Ту–4, е била изгубена над морето.

— Една от нашите изгубени атомни бомби беше открита преди няколко години от група леководолази — добави Пит. — През 1958 г. една бомба „Марк 15“ беше изхвърлена от В–47 близо до Савана.

— Възможно ли е тази руска РДС–5 да е все още действаща? — попита Хименес.

— Учените, с които разговарях, смятат, че е възможно — отговори Гън. — Много е вероятно обвивката на бомбата да е останала водонепроницаема. Ако не, тогава ще са повредени само електрическите части, а те могат да бъдат подменени с модерни електронни. Вероятно радиоактивните компоненти са леко деградирали.

— Бомбата от Савана беше намерена неповредена и в добро състояние — каза Пит, — въпреки че е лежала в богата на кислород и с високо съдържание на сол вода. Руската бомба в Черно море е била изложена на много по-малко корозивна околна среда.

— Някакви идеи къде може да е бомбата сега? — попита Сандекър.

— Ние и Европол смятаме, че е била извадена от Валентин Манкедо, български търговец на черния пазар — отговори Пит. — Имаме причини да вярваме, че е пренесена с чартърен самолет в Лисабон или Бермудските острови.

— Разбрах, че според Европол този Манкедо в миналото е имал делови отношения с украинските антиправителствени бунтовници, за да се сдобие с откраднати радиоактивни материали — каза Хименес.

— Бях свидетел на неговите усилия да отвлече товар от високообогатен уран, задигнат от Крим. — Пит забеляза безпокойството на мъжете около масата. — Съществува ли непосредствена заплаха?

— Преди четири дни транспортен самолет С–5 на военновъздушните сили беше взривен на пистата в украинска военна база близо до Киев — отговори Сандекър. — Кацнал на път за Турция, за да достави хуманитарна помощ, която администрацията наскоро отпусна за подкрепа на украинското правителство. При взрива загинали трима авиатори, но няма следи, които да сочат кой носи отговорност за случилото се. Но вчера посолството на САЩ в Киев получи пакет, адресиран до президента. — Сандекър отвори една папка и вдигна снимката на почерняло парче сив метал.

— От С–5? — попита Пит.

— Беше изпратено в лабораторията на ФБР, но вероятно е от останките. Към сувенира имаше писмо, написано на руски.

Сандекър зарови из разни други документи и намери превода.

— Започва с „Почитаеми господин президент. Приемете това като първо предупреждение срещу нахлуването ви в нашата страна. Ако не бъде обявено публично, че САЩ спират незабавно всякаква финансова и политическа подкрепа за режима в Киев, смъртта ще дойде в Америка и знамето с ивици и звезди повече няма да се вее над вашата официална столица“. Подписано е: „Обединени въоръжени сили на Новорусия“.

— Каква бунтовническа група е тази?

— Нещо като федерация от всички проруски военни формирования, които действат в Източна Украйна — обясни Хименес. — Някои от нашествениците в района започнаха да я наричат Новорусия. Това е хитър начин да се размие отговорността между всички.

— Доста нагло предвид помощта, която получават от Русия — отбеляза Гън.

— Руснаците решително опровергаха всякакво участие и дори предприеха необичайната стъпка да отрекат вината на сепаратистите, обявявайки случилото се за постановка.

— Възможно ли е да са прави? — попита вицепрезидентът.

— Ако случаят е такъв, ние не вярваме в мотива — каза Хименес. — Подозираме, че някоя маргинална група сепаратисти на руска издръжка е решила да действа самостоятелно.

— Смятате ли, че същите хора са купили атомната бомба от Манкедо? — попита Пит.

— Не разполагаме с достатъчно информация, за да направим връзката, но човек със сигурност може да свърже точките — отговори Хименес. — Съвпадението между тази заплаха и открития от вас бомбардировач накара много хора да се разтревожат.

— Как реагира президентът? — попита Гън.

— Той имаше големи разправии с конгреса, за да осигури помощ за украинското правителство — каза Сандекър. — Не е готов да се откаже от обещанието, което им даде да закриля тяхната демокрация. — Той се вторачи в Хименес. — В същото време очаква Департамента за вътрешна сигурност да си свърши работата тук и да обезвреди всички истински и въображаеми заплахи.

— Насочили сме всичките си сили за това — отговори Хименес. — Ще изпратим веднага следователски групи в България, Лисабон и Бермудските острови.

Докато Хименес говореше, Пит получи есемес от Ана. Затова вдигна ръка.

— Господин директор, може да забравите за Лисабон. От Европол току-що са нахлули в жилище на Бермудските острови, където са намерили доказателство, че бомбата наскоро е била там. Смятат, че е била подложена на модернизация, защото са открити радиоактивни части.

— Къде е сега? — попита Сандекър. — Коя е целта?

Пит поклати глава.

— Не знаят със сигурност — отговори той, без да отмества очи от Хименес, — но твърдят, че може да е Вашингтон.