Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (11)

8

Преди близо век това водно такси беше превозвало дипломатите от истанбулския Златен рог до техните къщи по високите части край Босфора. Чудесният му махагонов корпус сега беше покрит с дебел слой остаряла черна боя, а прозорците на пътническия навес бяха заменени с потъмнени стъкла. Малкото оцелели месингови орнаменти бяха потъмнели и оксидирани. Единственият оцелял разкош от построената в Италия красавица се криеше в машинния отсек. Оригиналните осемцилиндрови редови двигатели светеха от полаганите с любов грижи и мъркаха като нови.

Древната лодка се понесе през външното пристанище на Бургас, когато сумракът започна да се спуска върху този български град. Нейната цел, спасителният кораб „Бесо“, стоеше закотвен на половин миля от брега. Когато лодката намали и застана успоредно на кораба, двама дългокоси членове на екипажа хванаха въжетата й и я вързаха. След това спуснаха задбордния трап за единствения пътник, който излезе от каютата.

Валентин Манкедо се изкачи по трапа със сигурните крака на моряк, прекарал по-голямата част от живота си в морето. Стегнатото му, но грубо тяло подхождаше на изпънатото му брадато лице. Прехвърли се целеустремено на борда и без да обръща внимание на двамата членове на екипажа, тръгна право към щурманската рубка. Мина през отворената врата и се озова пред мускулест гологлав мъж, който оглеждаше пристанището с бинокъл. Скалпът, вратът и ръцете му бяха покрити с татуировки.

Той стрелна поглед към натрапника.

— Утре сутринта щях да дойда при теб.

— Играем си с огъня, Иля Васко — каза Манкедо и се втренчи хладно в него. — В тази операция няма място за грешки. А сега ми разкажи какво се случи.

— „Кримска звезда“ беше нападната успешно точно по плана. Всичко мина добре, като се изключи това, че от мостика успяха да изпратят кратък сигнал за помощ. Нищо не можехме да направим, за да го предотвратим. — Гологлавият се почеса по врата, докосвайки главата на татуиран октопод, който се катереше нагоре по рамото му. — Беше само един сигнал за помощ, но някакъв американски изследователски кораб, „Македония“, който случайно се оказа наблизо, се отзова. Когато реагира, го наблюдавахме с радара. Качихме се на борда, но не можахме да намерим сандъка. Не беше на мостика, както бяхме подведени да си мислим. Точно тогава сякаш от нищото изникна изследователският кораб.

— Нашият информатор от севастополското пристанище невинаги е бил точен — каза Манкедо. — Защо не се свърза с американците от бълкера, за да им кажеш, че тревогата е била фалшива?

— От изследователския кораб се свързаха с турската брегова охрана и знаехме, че те скоро ще пристигнат и ще проведат подробно разследване.

Манкедо се вторачи в него с черните си очи, които блестяха от напрежение, но нищо не каза.

— Свалих екипа за нападението от товарния кораб, закачих отвън на кърмата експлозиви и се отдалечих — продължи да разказва Васко. — От „Македония“ изпратиха няколко човека да се качат на борда и те се опитаха да подкарат бълкера към Истанбул. Взривът на бомбата сложи край на този опит. Всъщност тези хора ни направиха услуга, защото закараха кораба в по-плитки води, преди да потъне.

— Те ли намериха и отнесоха сандъка?

Васко поклати глава.

— Не са знаели, за да го търсят, нито имаха време да го направят. След експлозията трябваше да напуснат кораба, защото започна бързо да потъва.

— Значи сте наблюдавали мястото?

— Хвърлихме котва на десет мили оттам, когато пристигнаха спасителните кораби и започнаха през деня работата си. Върнахме се обратно и спряхме над останките на „Керч“, за да тренираме, докато се стъмни и спасителните кораби се махнат.

— „Керч“?

— Не помниш ли? Работихме тук преди десет години. Доколкото си спомням, извадихме котва и кондензатор на пара. Това е руски разрушител. Потънал е през Първата световна война. Намира се на по-малко от километър от „Кримска звезда“. Имам нещо от него, което искам да ти покажа долу в работилницата.

— Не ме интересува това — каза Манкедо. — Какво стана с урана?

— Изгубихме много време да го търсим из трюмовете, докато един от нашите водолази не го откри в машинното отделение. Обаче му беше дошло време да изплува, затова пратихме долу още двама души. Междувременно на радара се появи контакт, който се приближаваше към мястото. Не исках отново да си тръгна с празни ръце, затова спуснах грайфера и отворих кърмовата палуба. Водолазите влязоха, изнесоха го на удобно място и ние го хванахме с щипците.

— У теб ли е?

— Трябваше да бързаме. Едва успяхме да приберем водолазите, когато видяхме, че приближаващият се съд беше същият американски изследователски кораб — „Македония“. Свързаха се с нас по радиото и казаха, че българската полиция е на борда им. Вдигнахме набързо грайфера, който още стискаше сандъка и се преместихме над „Керч“, за да изчакаме. Спуснаха подводница и взеха да душат около товарния кораб.

— Какво искаш да кажеш?

— Спуснахме грайфера отново над „Керч“, а подводницата беше там и душеше. Сигурно са видели повредите по кърмата на „Кримска звезда“ и са разбрали, че сме взели нещо. Реших, че трябва да спечелим време, затова разрушихме подводницата и отплавахме от мястото. Времето беше лошо, престорихме се, че плаваме право към проливите, преди да завием на север. Радарът показа, че никой не ни е проследил до Бургас.

Манкедо прехапа долната си устна.

— Могат да идентифицират „Бесо“.

— Ще са прекалено заети да вадят подводницата и мъртвите й пасажери. Ще се отървем от сандъка, преди да успеят да ни намерят, а след това вече ще бъде твърде късно. Какво може да имат? Никакви доказателства за каквото и да било. Бяхме там, за да работим върху „Керч“. И аз ти донесох нещо оттам, което го доказва.

Манкедо махна с ръка на този коментар.

— Не ни трябва някой да проследява „Бесо“. Нито сега, нито в бъдеще. Инвестирах много пари в кораба. Не мога да си позволя да го скрия или преместя в Грузия за месеци наред.

— Когато направим доставката, ще можеш да си купиш три нови кораба — каза Васко.

— Покажи ми урана.

— В момента не мога. — Той посочи към палубата. — Когато хвърлихме котва, взех грайфера и спуснах сандъка на морското дъно през кладенеца^[1]. Ако някой реши да претърси кораба, той ще е на безопасно място. Щом дойде време за доставката, можем бързо да го вдигнем и да отплаваме.

— Сигурен ли си, че беше обогатеният уран?

— Не сме отваряли цилиндъра, който беше в сандъка, но той беше сребрист, както ни беше описан, а на външния сандък имаше знаци за радиоактивни материали. — Той сниши глас. — Свърза ли се с иранците?

Манкедо кимна бавно.

— Трябва да си благодарен, че размяната ще се проведе в открито море, а не в някое пристанище. — Той извади парче хартия от джоба и го даде на Васко. — Ето координатите на мястото на трийсет мили от Синоп. Размяната ще се проведе след около три дни. Ще ти съобщя точното време, когато го потвърдят.

— В замяна ще качим товар ракети земя-земя „Фатех–110“?

— Дванайсет броя. Ще бъдат скрити в баржа, за която ти ще се погрижиш. След това ще се насочиш към украински териториални води близо до Севастопол и там ще изчакаш допълнителни инструкции.

— Обратно на мястото, откъдето дойде уранът, а?

— Да, но от другата страна на оградата.

— Чакам с нетърпение деня, когато ще се разплатим.

Манкедо кимна, а по устните му се появи намек за усмивка.

— Възнаграждението за всички ни ще бъде щедро.

Той пристъпи към прозореца на мостика и се загледа в първите трепкащи светлинки на града по протежение на брега.

— Тук е прекалено опасно. Преди изгрев се придвижи нагоре по брега и застани на котва в открито море. Не се набивай на очи, докато направим сделката.

— Да, Валентин, както кажеш. Има нещо от „Керч“, което трябва да ти покажа, преди да си тръгнеш.

Той поведе Манкедо от мостика до една препълнена работилница на задната палуба. До няколко бутилки с ацетилен стоеше покритият с утайки сейф на „Керч“.

— Пясъците напълно са се разместили, откакто работихме по останките през 2003 — обясни Васко. — Сега бакът^[2] е почти изцяло открит. Поработихме малко с грайфера, докато чакахме бреговата охрана да си замине, и открихме сейфа на капитана. Момчетата смятат, че все още е водонепроницаем, но аз се съмнявам. Накарах един от хората да отреже ключалката, но реших да не го отварям, докато не дойдеш.

След това взе един кози крак и го подаде на Манкедо, който оглеждаше сейфа. През целия му живот негова страст беше претърсването на морското дъно за скрап и съкровища. Тя се роди още докато ловеше риба на брега на Бургас като юноша и влакното му се закачи на дъното. Когато скочи във водата с пропускаща маска за гмуркане, той намери кукичката си закачена за релинга на потънал траулер. След още дузина гмуркания, като едва не се удави през това време, успя да откърти малката медна камбанка на съда и да я извади на повърхността. Тази плячка разбуни душата му и той започна да претърсва родните води от сутрин до вечер.

В началото живееше скромно, нае своя братовчед Васко и го научи да се гмурка, сприятели се с местните рибари, които знаеха къде лежат всички добри останки. Но цените на скрапа паднаха, след като започна вносът на евтина стомана от Китай. С разпадането на Съветския съюз контрабандирането стана много подоходно, а той имаше познанията и ресурсите да си създаде печеливша ниша по бреговете на Западното Черноморие. Пистолетите и наркотиците бяха неговата прехрана, но контактите с посредник от Близкия изток и богат холандски клиент, набъркан в украинския конфликт, издигнаха бизнеса му на по-високо ниво.

Фирмата на Манкедо за морско спасяване остана действаща главно като прикритие за контрабандата, но и като негова вкоренена любов. Подобно на всички добри спасители, ако от морското дъно можеха да се изкарат пари, той неизменно първи се озоваваше на мястото. Реликвите от морето винаги разтърсваха неговата душа, без значение дали са ценни или не.

Той се доближи до сейфа с блеснали очи. Забеляза белега, оставен от оксижена, където пламъкът беше срязал езиците на касовата брава, вкара там тънкото на козия крак и натисна. В първия момент вратата се опъна, но после поддаде с ръждиво скърцане.

Двамата мъже се приведоха напред, за да надникнат вътре. За тяхна изненада вътрешността беше безупречна — сейфът беше останал водонепроницаем в продължение на цял век. Вълнението им спадна, когато установиха, че е празен с изключение на една тънка папка. Манкедо я отвори и откри доклад, написан на руски.

— Боя се, че няма да получим пари за това — поклати той глава. — Дори за капитана няма да има няколко извънредни рубли.

Васко не успя да скрие разочарованието си.

— Предполагам, че са само указания за плаването — Той изруга. — Съжалявам, Валентине. Мислех, че ни очаква сейф, пълен със злато.

Манкедо хвърли настрана козия крак.

— Богатството не идва лесно. Да се съсредоточим върху възнаграждението, което ни очаква. Иля, не се показвай, докато сделката не мине. Скоро ще забогатеем.

Той си тръгна от спасителния кораб, напускайки външното пристанище под прикритието на мрака. Докато гледаше как светлините на Бургас се приближават, отвори указанията за плаването на „Керч“. Съдържанието го удиви и той се зае да го проучва, за да се увери, че всички детайли са верни. Извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Да? — обади се сънен глас.

— Валентин се обажда. Искам да ми намериш всичко, което имаш за руските подводници в Черноморския флот по време на Първата световна война и за един разрушител на име „Керч“. Като казвам всичко, наистина искам всичко.

След това прекъсна връзката, без да изчака отговор.

Може би, помисли си той, Васко е намерил нещо много повече от сейф, пълен със злато.