Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (9)

6.
Данте Хейливил

Когато Майкъл опря пистолета в главата на онова бяло момче, никой не се изплаши повече от мен. Никой! Дори и Фейф, към когото бе насочено дулото… Макар че и той изглеждаше доста изплашен. Като че ли се сбъдна най-лошият ми кошмар. „Не дърпай този спусък, Майкъл. Не го прави!“, помолих се мислено.

Заради обещанието, което бях дал на баба си Мари, ми оставаха шестнадесет месеца, преди да вляза в Ен Би Ей. Единственото, което можеше да ме спре, беше някоя издънка като тази. Затова и не ходех по клубове или партита, където не познавах никого, защото никога не знаеш кога на някой глупак можеше най-ненадейно да му хрумне да измъкне пищов. А ето че сега това се случи, при това го направи моят най-добър приятел. И то заради мен.

Зная, че Майкъл просто искаше да ми пази гърба. Което е много добре. Само че трябваше да ме възпира най-вече да не налетя на някаква голяма беля, а не да я предизвиква.

Слава на Бога, че ни бе изпратил Дънлеви. Наблюдавах го, още откакто започнахме да играем. Поне според мен той бе единственият играч сред всички нас, който струва нещо. Често съм го гледал как играеше в отбора на „Сейнт Джон“, а също и след това, когато за кратко успя да се вреди в професионалната лига с „Минесота Тимбърулфс“. Том Дънлеви никога не стана голяма звезда, но ако не бе получил онази травма, щеше да изпъкне в Лигата.

Но това, което днес Дънлеви направи, бе по-добро от уменията му в баскетбола. То беше нещо като поемата, която четохме в училище — да съумееш да опазиш главата си бистра, когато наоколо всичките гадняри са побеснели от злоба.

Щом Майкъл притисна онзи пистолет в главата на белия младеж, всички се отдръпнаха. Но Дънлеви остана на игрището и започна да говори на Майкъл тъй спокойно, както само той умее. Не се преструваше, наистина бе много спокоен. Като че ли ни убеждаваше, че ще стане това, което е писано.

Не мога със сигурност да го повторя дума по дума, но ето какво си спомням от тогава:

— Нали си приятел на Данте? — започна Дънлеви. — По това спор няма. Както и че това момче никога не би посегнало на Данте, нито на някой друг, който ще постъпва в Ен Би Ей. Да, той го удари, може би едното му око няма да е както преди и с мечтата му вече е свършено. Затова не се съмнявам, че част от самия Данте иска ти да го накажеш, и то още сега. — Том млъкна за миг, но бързо продължи: — Ала тъй като си най-добрият му приятел, трябва да знаеш, че макар да иска това, той се нуждае от нещо съвсем друго. Загря ли? Затова дори Данте да ти изкрещи да гръмнеш този хлапак и да му пробиеш черепа, не го прави! Защото с това няма да му помогнеш за в бъдеще. То само ще го нарани още повече.

— Точно така — изрече Майкъл и пистолетът в ръката му се разтресе, макар че се опита да прикрие треперенето си. — Ама нещата няма да свършат дотук, бели човече. Няма да го оставя така. Тази сметка не е уредена!

Дънлеви успя някак си да го представи така, че да изглежда сякаш Майкъл сам е решил да свали пистолета си. После му кимна да се махне по-надалеч, за да не заприлича на шубелия в очите на останалите.

Все пак цялата тази работа си остана ужасно сбъркана, та когато се прибрах вкъщи при баба ми Мари, бях толкова потиснат, че направо се тръшнах в леглото и спах около три часа.

А след тези три часа повече нищо нямаше да бъде както преди.