Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (57)

54.
Том

Много скоро, от горчив опит, усвоих прастарата истина: нещастието никога не идва само. Но се надявах, че двама адвокати без никакви шансове за успех все пак е по-добре, отколкото един.

Кейт и аз стигнахме до двора на гимназията в Ийст Хамптън точно когато от ноемврийското слънце на унилото небе бе останала само смътна виолетова диря. Паркирахме зад гимназията, като всячески се постарахме да не обръщаме внимание на спомените, които пазехме от същото това място, където бяхме седели един до друг, само че двадесет години преди днешния ден.

— Всичко е отново като deja vu — промърморих най-после и моментално съжалих.

— Още продължаваш да цитираш Йоги^[1] — отбеляза Кейт.

— Само когато е уместно.

От задните врати наизлязоха учениците — всичките безумно млади. Веднага се завтекоха към автомобилите и джиповете, чакащи ги на паркинга.

— Къде е нашето момиче? — попита Кейт.

— Не знам. Какъвто ни е късметът, ще се окаже, че отсъства заради грипа.

По-скоро, каквито сме си кутсузлии, ще е дошла още в седем сутринта.

Чак към шест и половина, когато отвън бяха останали само две коли, сестрата на Ерик се появи на вратата и пристъпи в студа навън. Също като брат си, Лиза Фейфър бе слаба и грациозна. Очевидно бе звездата в отбора на училището по лакрос^[2]. Личеше си по лекотата, с която пое към паркинга.

Щом метна чантата върху покрива на стария си джип и отключи вратата, Кейт и аз излязохме от нашия автомобил.

— Не бива да си губим времето, като само скърбим за Мани Родригес — ядоса се Кейт тази сутрин, когато се появи в нашия офис. Тя вече бе изчела бележките ми от разговорите ни с Данте и бе преценила, че си заслужава да започнем разследване в няколко насоки.

— Не е наша работа да издирваме кой всъщност е убил Фейфър, Уалко и Рочи, както и Уокър — каза тя сега, докато наблюдавахме Лиза. — Но със сигурност ще помогне, ако успеем да насочим вниманието на съдебните заседатели към някаква друга следа. Определено трябва да открием още нещо за миналото на убитите.

— Искаш да кажеш, да започнем да ровим из кирливите им ризи ли? — намръщих се аз.

— Щом държиш така да го формулираш — примирено въздъхна тя, — нямам нищо против. Фейфър, Уалко и Рочи бяха и мои приятели. Но сега трябва да спасим Данте. Затова ще ровим, и то безмилостно, за да надушим нещо, което може да се окаже от полза. Щом се налага, ще си позволим дори да подразним някого.

— Някои хора вече доста са раздразнени — напомних й аз.

— Не ми пука! — махна с ръка Кейт.

Знаех, че тя имаше право, пък и ми допадаше идеята й да предприемем безмилостни действия. В този момент Лиза Фейфър се обърна и видя, че се приближаваме към нея. Изгледа ни като че сме двойка улични джебчии.

— Здравей, Лиза — поздрави я Кейт, полагайки усилия гласът й да звучи естествено. — Може ли да поговорим за минута?

— За какво? — изгледа ни подозрително момичето.

— За Ерик — обясни Кейт. — Знаеш, че защитаваме Данте Хейливил в съда.

— Как можа да се забъркаш в това? — разгневи се Лизи. — Навремето нали си държала Ерик в скута си, когато е бил бебе? А сега ще защитаваш убиеца му!

— Ако вярвахме, че Данте може да има нещо общо с убийството на брат ти, на Рочи и Уалко, сега нямаше да се занимаваме със защитата му.

— Глупости! — отряза я момичето.

— Ако пък ти знаеш за нещо опасно, в което Ерик се е замесил, най-добре ще е да ни го кажеш — намесих се аз. — Защото ако не го сториш, само ще помогнеш на истинския убиец да се отърве безнаказан.

— Точно това правите вие двамата! — сопна се Лиза и се намъкна в джипа си. И тъй рязко потегли от паркинга, че ако не бяхме отскочили назад, като нищо щеше да ни прегази.

— Не ми пука — отбелязах.

— Много добре — кимна Кейт. — Бързо схващаш.