Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (104)

101.
Кейт

Ужасно неудобно бе да се чувствам толкова щастлива, докато Данте чакаше в затвора своята присъда, зависеща от шепа съдебни заседатели. А и те като всички хора можеха да допуснат някоя фатална грешка.

Но какво да сторя, когато отново се бях превърнала в една жена, която не можеше да контролира чувствата си? Усещах се безкрайно щастлива, макар че в същото време се измъчвах от това.

Беше един разнежващ неделен следобед. Том и аз седяхме върху одеялото, което бяхме занесли на плажа. Сега то бе проснато върху пода в неговата всекидневна, а аз се бях облегнала на дивана с последните броеве на „Ню Йорк Таймс“ в скута си. Бях заета в търсенето на статии, които можеше да не съм оценила достатъчно при първия преглед на пресата.

Том седеше до мен, зает със същата дейност, а Уинго дремеше, полегнал между нас. Ние двамата и кучето, като изключим времето за сън, почти не бяхме променили позите си през последните четиридесет и осем часа. Въпреки че над главите ни тегнеше произнасянето на присъдата и трябваше да се крием от фотографите, плъзнали наоколо, ние се чувствахме така, сякаш бяхме заедно от години, а не само от два дни. Опитвах се да не мисля прекалено често за миналото, но сега, когато то отново изплуваше, си спомнях само хубавото, а не раздялата. През изминалите десет години Том се бе смирил и укротил и това ме караше да го харесвам повече.

Станах, за да сменя диска на „Exile on Main Street“ с диска на „Let It Bleed“^[1], докато Том подреждаше чиниите в миялната машина. След това той отвори една кутия с храна за Уинго и докато кучето омиташе порцията си, Том се върна при мен и докосна краката ми. Това се оказа достатъчна причина, за да се заемем с трескаво сваляне на всичките си дрехи…

В понеделник се отправихме на посещение при Данте в Ривърхед.

На Том и на мен ни бяха отделили една малка стая надолу по коридора, след кабинета на съдията Ротщейн. Прекарахме деня в нея, като поне сто пъти си припомняхме и преосмисляхме всяко по-важно наше решение, проследявахме развоя на кръстосаните разпити, взаимно се уверявахме, че бяхме следвали правилната линия на поведение. Но това не ни донесе спокойствие. През целия ден нищо не съобщиха за евентуалното решение на съдебните заседатели и накрая, към пет и половина следобед, автобусът отново ги отведе в хотела „Рамада Ин“, а ние двамата се прибрахме в квартирата на Том.

Вторникът се влачеше също тъй бавно.

А срядата сякаш нямаше край.

Но ако трябва да бъда честна, много ми беше приятно с Том.

В четвъртък сутринта надеждите ни отново нараснаха, когато съдебните заседатели поискаха стенограмата с дадените под клетва показания на Мари Скот. Но по-късно, следобед, пак оклюмахме, защото заседателите пожелаха да прочетат по-подробно разпита на Ники Робинсън. Тъкмо препрочитах тези листове от стенограмата, когато секретарят на Ротщейн подаде плешивата си глава през вратата.

— Съдебните заседатели са се споразумели за присъдата — съобщи ни той.