Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (25)

22.
Локо

Късметлия като мен заслужаваше да си допуши на спокойствие скъпата пура!

Върнах се при „Голямото черно чудовище“ и заварих бавно догарящата ми пура „Грейклиф“ така, както я бях оставил. Измъкнах от жабката един компактдиск с музиката на Ерик Би и Раким, след което поех към моста „Уилямсбърг“.

В осем вечерта всички трасета, водещи към Манхатън, обикновено бяха задръстени от коли, затова се добрах до Чайнатаун чак след двадесет минути. Тъкмо колкото да си доизпуша пурата. Така става, когато човек трябва да убие времето. Или когато настане време да убиеш някого. Време за убиване, както се казва.

Толкова много дребни на ръст хорица се щураха из претъпканите тротоари с някаква неподозирана, бясна енергия! Всичко това винаги ме е озадачавало, напомняйки ми за филми като „Сайгон“, „Апокалипсис сега“ и „Ловецът на елени“.

Този път извадих късмет с паркирането, защото намерих достатъчно място за „Голямото черно чудовище“. Това е истинско чудо в този пренаселен квартал. Така за мен се откри възможността да се помотая малко из съседните заведения. Набързо се справих с две чинии китайска храна, сладникава и леко вкисната за моя вкус, която преглътнах с две бири, също сладникави и леко вкиснати.

След самотната си вечеря се поразтъпках още малко наоколо, колкото да убия времето, след което подкарах джипа към по-слабо осветения и много по-тих квартал Трайбека.

Паркирах на Франклин авеню, качих се до квартирата си по задната стълба и се изпънах доволен върху моя дунапренов матрак.

Прозорците ми, затъмнени с плътни завеси, са доста поостарели и не се затварят, така че ми осигуряват естествена вентилация. За мен тези условия са прекрасни за сън, затова се събудих чак в три и половина през нощта. Усетих, че съм се успал, по тревожното блъскане на сърцето си. Разтрих очи и надникнах към улицата. Дълго фокусирах, докато проумея, че онези чевръсто прибягващи дребни сенки долу по паважа всъщност са плъхове. Това ли е имал предвид Франк, когато пееше, че този град никога не спи^[1]?

Отправих се към спортния център в Бед-Стю, без да губя време за чаша ободряващо кафе. След половин час, когато вече бях много по-спокоен, отворих с шперц ключалката на външната врата на разположената в непосредствено съседство сграда, в която се укриваше Майкъл Уокър. После се изкачих до третия етаж и оттам се измъкнах на покрива.

Тук беше тихо и приятно. По това време на денонощието кварталът около спортния център в Бед-Стю изглеждаше потънал в библейски покой — също като Витлеем в онази легендарна звездна нощ.

Докато някакъв самотен гражданин, любител на среднощните разходки, завиваше зад ъгъла, аз се спуснах по противопожарната стълба до кухнята на Майкъл Уокър.

Трябваше да проникна с взлом и точно това сторих. Прозорецът бе открехнат и не ми се наложи да го чупя, за да се напъхам вътре. Светлината ми бе достатъчна да завинтя заглушителя към дулото на моята берета, която между впрочем съвсем не бе грозна гледка.

Както обичам да казвам: настана време за убиване.

Един спящ човек е невероятно уязвим. Чак не е гот да се взираш в него. Майкъл Уокър имаше вид на дванадесетгодишно момче. За секунда си припомних как изглеждах на неговата възраст, когато бях толкова млад, невинен и непокварен. Което, впрочем, не беше чак толкова отдавна.

Леко се прокашлях.

Уокър се поразмърда и черните му очи блеснаха в мрака.

— Какво, по дяволите, става…

— Добро утро, Майкъл — поздравих го аз.

Но куршумът, който излетя от цевта, раздроби черепа му и опръска всичко наоколо с мозъка му, беше по-скоро поздрав за „Лека нощ“.

Мога да гарантирам, че Уокър така и не проумя какво се случи. Нито пък защо.

По това време на нощта из телевизионните канали говорят само глупости. Спрях се на повторението на шоуто „На живо в съботната вечер“ с гостуваща звезда Роб Лоув. Той още не бе приключил монолога си, когато притиснах изстиващите пръсти на Уокър към дръжката на моя пистолет. После го прибрах в полиетиленова кесия, от онези, които се затварят само с едно леко притискане по горния ръб.

Открих, че Майкъл Уокър бе струпал вещите си, заедно със своя пистолет, в ъгъла на килера. Не ми оставаше нищо друго, освен да го взема, а после да подхвърля на дъното на килера подаръка от полицая Хюго Линдгрен — чисто новата яркочервена шапка с емблемата на „Маями Хийт“. Накрая се измъкнах все така незабелязано през противопожарния изход.

До изгрева все още оставаше цял час. Преминавайки по Бруклинския мост, смъкнах прозореца на колата и захвърлих в мътните води на Ийст Ривър пистолета на Майкъл Уокър, купен може би за около сто долара.

През останалия път до дома си тананиках песента „Изгрев“ на Нора Джоунс. Колко тъжно събитие сполетя Уокър! Но всъщност какво чувствах. Nada. Което на испански ще рече: нищо.