Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (18)

15.
Кейт

След погребението стана още по-зле.

„Това вече не е моят свят“, мислех си аз. Щеше ми се да избягам от къщата на Уалко, но не събрах достатъчно смелост.

Опашката от съседите, чакащи реда си да изкажат съболезнованията си на Мери и Ричард Уалко, започваше от библиотеката във всекидневната и се извиваше като гигантска змия покрай стените на трите спални, за да се провре през входната врата и да се проточи още нататък по коридора. За утеха стисках здраво малката ръка на Мери Катрин, докато си пробивах път през множеството от опечалените — застинали неподвижно, сякаш килимите бяха осеяни с пехотни мини.

През цялата сутрин нито за миг не изпуснах ръчичката на племенницата си, като че ли тя беше единственото ми спасение.

Но Мери Катрин, която, слава богу, нямаше понятие докъде може да стигне човешкото нещастие, за нищо на света не пожела да стои мирно до мен и непрекъснато се освобождаваше от хватката ми, за да хукне из стаята. Накрая се изтощи и натъжено се притисна към майка си.

Но щом отново побягна нанякъде, всичко мрачно и потискащо отново запълни пространството, което тя бе освободила.

Облегнах се на стената с жълтите тапети, докато чаках реда си. Мечтаех си колко хубаво би било, ако бях невидима. Така и не развих това умение, въпреки че от години се стараех да го придобия. После някой ме стресна, като ме докосна по рамото.

Обърнах се. Беше Том.

Веднага щом го зърнах, разбрах, че той е по-опасен за мен от всеобщото нещастие. Оставаше ми едничката надежда — Мери Катрин да ме брани от него.

Преди да успея да кажа нещо, той ме прегърна неуверено, но аз не помръднах.

— Ужасно е, Кейт — промълви Том.

Изглеждаше ужасно, сякаш не бе спал от няколко денонощия.

— Ужасно е. — Това бе всичко, което успях да отроня. Том не заслужаваше повече. Преди десет години разкъса сърцето ми на късчета, при това, без да се трогне особено. Докато бяхме заедно, до мен достигна слух, че ми изневерява по среднощни купони. Не повярвах, но накрая разбрах, че съм сгрешила.

— Радвам се да те видя, Кейт — продължи той.

— Спести ми любезностите си, Том — прекъснах го хладно аз.

Видях как лицето му помръкна. Почувствах се зле. Света Богородице, какво ми ставаше? След онези пет години, през които бяхме заедно, той скъса с мен само с един телефонен разговор, а сега аз съм тази, която се чувства неудобно.

Всичко беше толкова налудничаво, че ми идеше да избягам на улицата и да се разкрещя като луда.

Разбира се, не го направих. Добро момиче като Кейт Костело никога не постъпва така. Останах там, с объркано изражение на лицето си, сякаш двамата си разменяхме шеги и любезности. Той най-после се обърна и си тръгна.

Тогава си поех дълбоко дъх, за да се окопитя. Мислено си повтарях, че трябва да се стегна и да изчакам да ми дойде редът, за да промълвя няколко съболезнователни слова пред хиляди пъти по-злочестата от мен Мери Уалко.

Имаше нещо странно и смущаващо в онзи миг: сякаш чувах как хората около мен, докато чакаха реда си да се доберат до Мери Уалко, повтаряха едно и също: Все някой трябва да принуди онези копелета да си платят за стореното.