Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (74)

71.
Том

Да се появим на парти на Спилбърг — на това в баскетбола му казват „висока топка“. И наистина така си беше. Но най-малкото с Кейт отдавна имахме нужда да поразпуснем в друга среда.

Амин ни приветства така, сякаш бяхме стари приятели, преди да ни поведе през поредица от просторни високи стаи, украсени с картини от Пикасо и Полак^[1]. Всъщност не бях напълно сигурен, тъй като не ми бяха познати. После ни изведе на задната тераса, застлана с масивни каменни плочи, откъдето се откриваше безкраен изглед към брега на залива Джордика. Неведнъж се бях опитвал да го фотографирам, но никога не успявах да заснема целия този великолепен пейзаж, може би понеже нямах достъп до този бряг.

На терасата заварихме малкото коктейл парти в разгара му. Още с първите ни крачки зърнахме Стивън Спилбърг, който сега изглеждаше много по-достъпен за общуване, може би защото беше без типичната за него бейзболна шапка. Беше увлечен в оживен разговор, но го прекъсна веднага щом ни видя.

— Том! Кейт! Толкова е прекрасно, че най-после се срещаме — приветства ни той, сякаш само някакви невероятни обстоятелства ни бяха попречили да отлагаме толкова дълго тази среща. Едновременно с това даде знак на келнерите, понесли бутилки с шампанско и подноси със стриди.

— И ние сме не по-малко радостни, Стивън — усмихна му се Кейт така свойски, че вече започнах да се съмнявам дали не сънувам.

— За нашите нови приятели — вдигна Спилбърг тост в наша чест, след което, разбира се, последва още една наздравица с пожеланието да се справим успешно със защитата на Данте Хейливил в съда.

Будните му, засмени очи светнаха още по-силно, когато Кейт и аз отпихме първата глътка от неговото шампанско. Казвам „неговото“ в буквалния смисъл, тъй като му го донасят от собствената му винарска изба в Северна Калифорния.

На три метра от нас, пред джаз оркестъра от трима музиканти, една изключително красива чернокожа жена с дълга рокля пееше: „Точно навреме, намерих те точно навреме“, а наоколо се разнасяше одобрителното нашепване на някои от гостите. Но по всичко си личеше, че в центъра на вниманието бяхме точно ние двамата с Кейт.

Тогава Стивън — мога да го нарека така, нали вече бяхме на „ти“ — вдигна ръка, сякаш едва сега си бе припомнил задълженията като домакин:

— Хайде, позволете ми да ви представя.

Последвахме го от края на терасата към центъра на компанията, където се водеше някакъв оживен разговор. Вечерта все повече напомняше на сцена от „Зоната на здрача“.

— Джордж и Джулиан — заговори ги Стивън, — радвам се, че мога да ви представя Кейт и Том.

И така, споходи ни шансът да споделим насладата от прохладния бриз с Джордж Клуни и Джулиан Мур. И двамата бяха ослепителни, както винаги при гостуванията им в предаванията на Летърман, Лено или Джон Стюарт. Тъкмо започнахме да се поотпускаме, след малко настана време да се запознаем и с Клайв Оуен, Джулия Робъртс, Мат Деймън и Ашли Джъд. Единственото непознато за нас лице се оказа Албърт Силитоу, защото той бе получил своите Оскари като сценарист.

На терасата присъстваха още няколко гости, но те очевидно не спадаха към холивудските знаменитости. Не можех да повярвам, че всичко това се случваше в Хамптън, особено по това време на годината. Накрая не устоях и попитах Спилбърг на какво дължим честта, а той ми отвърна само:

— Ами защото днес следобед прелетях дотук.

Половин час по-късно се преместихме на втората тераса, където вече бе сервирана масата за вечеря. През следващите два часа Кейт и аз трябваше да отговаряме на десетки въпроси за нас двамата, за миналото ни, за случая Данте Хейливил. Предположих, че им служим само като забавление, просто на Спилбърг му бе хрумнало да ни покаже пред своите гости.

Оказа се обаче, че съвсем не било така. Тези актьори и актриси реагираха съвсем професионално на запознанството си с нас. Искам да кажа, че ни гледаха като колеги, а не като приятели… В началото се питах защо не откъсваха очи от мен и Кейт, защо ни следяха с такива втренчени изучаващи погледи, защо се стремяха да уловят всяка наша дума, сякаш щяха да се явяват на някакъв изпит утре сутринта? Можех да се закълна, че нищо не изглеждаше предварително режисирано, но докато говорех нещо, неволно ми направи впечатление, че Клуни и Деймън си държаха ръцете скръстени точно както го правя аз. И се поклащаха на столовете си, превити също като мен.

Дали актьорите понякога не подражават несъзнателно, или са ме взели на майтап? Или и двете? Чак тогава ми просветна. Проектът за филма, посветен на нашия случай, вече е бил одобрен. Стивън Спилбърг го е подписал, но всичко останало още е в зародиш. Така че това, с което сега се занимаваха Джордж и Джулиан, Джулия и Кейт, и Клайв по време на това бляскаво парти, бе само едно прослушване.

За да изиграят нас.