Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (68)

65.
Том

Никакво значение няма дали си в центъра на Багдад или в центъра на Ийст Хамптън — мирисът на току-що изгоряла кола винаги е зловещ. За миг Кейт и аз останахме като вцепенени, неспособни да откъснем погледи от догарящата развалина. Накрая Уинго се разлая, като че ли да ни събуди. Зарязахме изстиващите останки и се върнахме отново при Сам, където си поръчахме по едно уиски с лед. Едва тогава позвъних на Кларънс.

— Банда мракобесници! — разгневи се Кларънс, когато се върнахме на мястото на пожара и той видя какво бе останало от баровската ми кола.

После се качихме в неговия широк жълт буик комби и той ни откара до къщата на Мак в Манток.

— Том обичаше тази таратайка — отбеляза Кейт, — но го приема доста спокойно. Длъжна съм да призная, че съм впечатлена.

— Та това беше само една кола, просто вещ! — махнах с ръка, надявайки се да си извоювам още малко от уважението й.

Истината е, че дори аз се изненадах колко малко ми пукаше за автомобила. Нещо повече — гледката на димящите руини ми се стори като символ на някакво справедливо възмездие.

По пътя Кларънс остана намръщен. Всичко в него — и изражението му, и поведението му — ми напомняше за ареста на Данте и за предстоящия процес. Опитах се да го успокоя:

— Макар сега хич да не ти се вярва, нещата започват да се променят в наша полза.

— И как стигна до този извод? — иронично ме попита Кларънс.

— Списанията, които изгоряха по седалките на колата, са пълни с версии за нашата история, което много ще ни помогне по случая. Дори и подпалването на автомобила ми ще бъде заснето от техните фоторепортери и ще отвори очите на хората за това, което се случва тук.

Но нищо от казаното не се отрази върху смръщеното лице на Кларънс. Като че ли бе изгубил целия си оптимизъм, който никога досега, дори и в най-трудните периоди, не го бе напускал.

През нощта в този януарски понеделник навсякъде из околността беше тихо и тъмно. Но не и в къщата на Мак! Тя светеше като коледна елха и когато паркирахме пред нея, на прага се появи домакинът, в карираната си, доста поовехтяла хавлия за баня. От двора, почти едновременно с нашето пристигане, потеглиха две полицейски коли.

— О, не! — извика Кейт и изскочи от автомобила.

Но Мак, с бастун в едната си ръка и бутилка скоч в другата, й заговори успокоително:

— Няма нищо, скъпо момиче. Само някой хвърли едно камъче през прозореца. На моята възраст трябва да съм благодарен дори и за най-малката проява на внимание.

Въпреки протестите на Мак аз настоях да оставим Уинго при него. Заради благия си нрав кучето нямаше да се справи много добре като пазач, но поне щеше да лае и да вдига шум.

Кейт ми махна за довиждане и аз се върнах в колата при Кларънс.

— Чу ли какво изтърси Мак пред Кейт, когато изскочи на верандата? — попитах го аз с най-провлачения ирландски акцент, на който бях способен. — Каза й: „Не е някаква голяма работа, скъпо момиче, само едно камъче“. Нали допреди десетина минути същото показно безразличие демонстрирах и аз пред останките от колата си. Този кучи син е по следите на моето момиче, Кларънс, така че ние трябва да възприемем същата стратегия.

— По-добре си отваряй очите за онзи дърт козел! — каза Кларънс и дори съвсем леко се усмихна. — Чух, че се запасявал с виагра. Купувал я по интернет в огромни дози.

Това пък въобще не беше смешно.