Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (112)

109.
Кейт

Навън продължаваше да вали, но поне беше много по-хладно от претъпканата каравана. Том ме прегърна и ме поведе през двора към моята кола. Но щом сведох поглед към калните й гуми, той ме притисна по-силно към себе си и ми прошепна, че иска да ме целуне.

Целувахме се в дъжда, а накрая се качихме в колата целите измокрени. Том ме прегърна и вътре, преди да подкара към къщи. Но за моя изненада пое по шосе 27, като зави на запад, вместо на изток. Ако сте отраснали тук, като нас, никога няма да постъпите така, няма как да сбъркате посоките, колкото и да сте изморени. Но когато го погледнах, очаквайки да получа обяснение, Том само ми се усмихна предизвикателно:

— Предупредих те, че имам изненада за теб.

— Остави ме сама да отгатна — прекъснах го аз. Бях толкова уморена, че едва отроних: — Намислил си да прекараме уикенда на полуострова ли?

— Нещо много по-хубаво.

— Наистина ли? Сигурен ли си, че не искаш да ми го кажеш? Така ще се изненадам още сега.

— Кейт, не си ли скъсвахме задника от работа вече десет години? — попита Том усмихнат, докато се взираше в непрестанно леещия се дъжд.

— Е, приблизително.

— Справихме ли се добре със защитата на нашия клиент?

— Да, би могло така да се каже.

— И ти ми вярваш, нали?

— Сам знаеш, че е така — отвърнах и докоснах рамото му. Внезапно ме обзеха толкова силни чувства, че не знам за кой ли път днес сълзите ме задавиха.

— Тогава се облегни на седалката и се успокой. Заслужихте си наградата, адвокат Костело.

Послушах го като добро момиче. След това неусетно съм задрямала. Когато отворих очи, Том вече напредваше по магистрала 495, а в мрака покрай нас профучаваха неясните очертания на поляни и къщи с ниски огради пред тях. Напълно бях загубила ориентация къде се намирахме.

И тогава видях голямата крайпътна табела с надпис: „Летище Кенеди“.

— Том? — възкликнах объркано.

Но той нищо не каза, само се усмихна, докато отби към сектора за външни полети и спря чак пред входа на терминала на „Ер Франс“.

— Някога била ли си в Париж, Кейт?

— Не.

— Нито пък аз.

В мен нахлуха най-различни противоречиви чувства, ала единствено успях да попитам:

— А кой ще се грижи за Уинго?

— Маклин — отговори Том. — Как иначе, според теб, бих тръгнал на толкова дълъг път? — След което ми подаде паспорта, заедно със самолетния билет, закупен по интернет.

— Сега за малко ще те оставя, защото трябва да уредя въпроса с колата — обясни ми спокойно Том, сякаш това бе нещо съвсем обичайно. — Ще се срещнем пред гишето за паспортната проверка.

Но аз не можех да помръдна. Гледах го като хипнотизирана. Защото ми се струваше, че го виждам за пръв път в живота си.