Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (2)

1.
Ники Робинсън

Ники Робинсън бе седемнадесетгодишна и убийствено готина. През целия горещ следобед тя се опитваше да не гледа безполезния си яркорозов мобилен телефон. От три дни не се бе чувала с Фейфър и сега бе ужасно вкисната. Не можеше да се отърси от гадното предчувствие, че са я зарязали, но са пропуснали да я уведомят.

Затова сърцето й едва не изхвръкна от гърдите й, когато мобилният й телефон иззвъня точно докато си чакаше реда за едно питие в Квик Март. Сграбчи апаратчето толкова настървено, че нейната най-добра приятелка Роуина я стрелна неодобрително иззад бара. Сякаш й казваше с очи: „По-кротко, малката“.

Роуина държеше да се запазва достойнството при всякакви романтични истории. И както обикновено — имаше право. Обаждаха се от „Мейдстоун Интериърс“ във връзка с някаква къща за чистене в Манток^[1].

През цялото лято Ники работеше за „Мейдстоун Интериърс“ и всичко беше наред, но лошото бе само, че никога не знаеше предварително къде ще я изпратят да чисти.

Бяха й необходими четиридесет минути, за да стигне по Кингс Хайуей от Бриджхамптън до Манток, както и още пет, за да намери квартала. Беше кацнал на един невисок хълм веднага след като се пресече шосе 27. Всички улици там се оказаха с имена на починали президенти, някои от които много отдавна бяха приключили земния си път.

Номер четиридесет и едно на улица „Мънроу“ не беше нито богаташка резиденция, нито някой бордей, а нещо средно между двете. Веднага щом прекрачи прага, Ники се успокои. По всичко личеше, че бе наета от двойка или от малочислено семейство.

В тази работа й допадаше не само това, че имаше стабилен доход, но и че се чувстваше самостоятелна. Вярно, чистеше къщите на белите, но поне никой не й надничаше зад рамото, не я следеше и не надзираваше всяка нейна стъпка. Освен това можеше да се облича както си иска… Сега смъкна джинсите и тениската си, оставайки само по оскъдния си бански от две части. Нахлузи си слушалките, пусна едно парче на Ар Кели и се залови за работа.

Започна със спалнята на долния етаж. Събра мръсните кърпи и чаршафите и ги струпа накуп на стълбата към сутерена. Чевръсто се справи с измиването на пода, след което продължи с горния етаж. От усилията черната й кожа, която понякога толкова обичаше, но в други случаи мразеше безкрайно, заблестя от потта.

Щом стигна до площадката на стълбата, тя долови във въздуха някакъв странен мирис, сякаш наблизо кадеше тамян. Постепенно започна да усеща миризмата по-силно и реши, че някой пафкаше с моряшка лула.

В това нямаше нищо необичайно — можеше наемателите на вилата да са наркомани.

Но когато отвори вратата на голямата спалня, сърцето подскочи в гърдите й. Опита се да изкрещи, докато в главата й отекваше само една мисъл: Белият дявол!