Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (56)

53.
Кейт

Та той си е още дете.

Много високо дете, което сега изглеждаше адски уплашено.

Това бяха първите ми недоизбистрени мисли, когато Данте Хейливил, силно приведен, за да не си удари главата в ниския таван, пристъпи в тясната стая за свиждания, където го чакахме с Том.

Личеше си, че Данте не плува в свои води, както преди време, заобиколен от връстници на баскетболното игрище. Как ли се мъчеше да издържи в такъв затвор с максимално строг режим, наблъскан с хиляда и петстотин престъпници. Очите му несъмнено го издаваха, че е адски притеснен…

— Идвам с добри новини — заговори Том. — Това е Кейт Костело. Тя е много известна юристка от Ню Йорк. Току-що пое твоя случай, като за целта временно се оттегли от работата си за една от големите юридически фирми в града.

Данте, който напоследък бе обръгнат от струпване на все по-лоши новини, само сви лице в тревожна гримаса.

— Нали няма да ме изоставиш, Том? — усъмни се тийнейджърът.

— В никакъв случай — увери го мъжът, загрижен Данте да разбере мотивите за моето привличане като втори негов защитник. — Сега се занимавам единствено с твоята защита и искам само едно: час по-скоро да те измъкна оттук. Но сега ти разполагаш с истински юридически екип — един поуморен бивш баскетболист и една първокласна адвокатка. А на всичкото отгоре Кейт също е от Манток, така че можем да я приемаме като една от нашите — довърши той и протегна ръка, за да стисне дланта на Данте. — Всичко това е само за твое добро!

Хлапакът на свой ред нетърпеливо сграбчи ръката на Том и двамата се прегърнаха. Едва тогава Данте за пръв път стеснително ме изгледа.

— Благодаря, Кейт. Оценявам жеста ти — отрони той.

— Радвам се да се запозная с теб — отвърнах.

Изведнъж делото ме заинтригува. Подобно чувство не бях изпитвала нито веднъж през последните няколко години. Зная, че звучи доста странно, но е истина.

Първото, което Том и аз сторихме, бе да поговорим с Данте за убийството на Майкъл Уокър. Той едва не се разплака, когато ни описа колко бил близък с него и колко му бе трудно сега да повярва, че може да е имал нещо общо с убийството му. В адвокатската си практика се бях срещала с какви ли не изкусни мошеници, майстори в даването на лъжливи свидетелски показания, така че Данте в никакъв случай не можеше да им бъде достоен съперник.

— Имам още една добра новина — добави Том. — Успях да попадна на следите на онзи младеж, който е бил в онази нощ на баскетболното игрище. Някакъв кубинец е, името му с Мани Родригес. Не можахме да си поговорим по-подробно, но той ми спомена, че видял нещо в онази нощ. Нещо сериозно. А след като вече знам къде работи, няма да е трудно отново да го посетя.

Лицето на Данте леко просветна и аз се убедих колко кураж му е необходим, за да може да издържи в този затвор. Сърцето ми сякаш се отвори за него. „Допада ми това хлапе“, казах си аз. „Ще се хареса и на съдебните заседатели, ако се подберат правилно.“

— Държиш ли се? — попитах.

— Играта тук е толкова груба — бавно заговори Данте, — че някои не могат да се приспособят. Миналата нощ, към три след полунощ, звънците се включиха, а по интеркома някой изкрещя: „Опит за обесване в осма килия!“. Така му казват, когато някой от затворниците опита да се обеси. Случва се толкова често, че надзирателите носят на колана си специален нож, за да могат веднага да прережат чаршафите. — Момчето млъкна за миг и ни изгледа съкрушено. — Аз съм в девети блок, точно срещу коридора, така че успях да видя как надзирателят притича запъхтян в килията и веднага започна да реже чаршафа, с който затворникът се беше обесил на решетката на прозореца. Не зная дали обаче е пристигнал навреме. Съмнявам се да е успял.

Още не бях изчела всичките материали по делото, но Том и аз останахме с Данте до края на следобеда само за да му правим компания и да му предоставим шанса малко да ме опознае. Разказах му за случаите, с които се бях занимавала, и му обясних защо ми бе дошло до гуша от цялата тази работа. А Том му припомни за някои от по-слабо известните легендарни случки в Ен Би Ей, като например как веднъж Майкъл Джордан задържал топката на главата си.

— Искаше ми се да помоля рефера да свири фал, да спре играта и да присъди ние да я продължим — обясни Том, — но не ми се вярваше това да се хареса на моя треньор.

Данте го слушаше прехласнат. За секунда улових безгрижие в усмивката му, която наистина можеше да ти покори сърцето. Но към шест часа, когато времето за свиждане изтече, лицето му отново помръкна. Налегна ни ужасно чувство, когато трябваше да го оставим отново самотен.

Когато се прибрахме в Манток, минаваше осем, но Том поиска да ми покаже офиса. Нашият офис. Преди да се качим, той се наведе и взе вестниците, след което ме поведе нагоре по скърцащото стълбище. Мансардният му кабинет беше със скосени стени, така че Том трябваше внимателно да се изправя в цял ръст само в средата на стаята. Тя, естествено, по нищо не приличаше на това, с което бях свикнала при „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“. Но на мен ми допадна. Чувствах се като в квартирата, в която живеех, докато учех в колежа. Усетих се изпълнена с надежди и искреност, все едно започвам всичко отначало.

— Не се съмнявам, че вече ти е направило впечатление, че тук обзавеждането е оригинално, изцяло от ИКЕА — заговори Том.

Сетне се зае да прелиства „Ню Йорк Таймс“, докато аз се озъртах на всички посоки.

— Помниш ли — попита ме, — че навремето четях само спортните страници? А сега чета…

Изведнъж млъкна насред изречението. Сякаш се вкамени.

— Какво? Какво има? — попитах разтревожена и се приближих, за да надзърна във вестника.

Почти най-горе на страницата бе поместена снимка, направена на някакъв тротоар в Бед-Стю. Бяха оставени запалени свещи около един импровизиран параклис, като протест срещу поредното улично убийство.

Под фотографията бе отпечатан репортаж със заглавие: „Враждата между хип-хоп групите взе още една жертва“.

Името на жертвата бе изписано още на първия ред, сякаш нарочно, за да ни стресне: Мани Родригес.