Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (15)

12.
Том

Полицаите от Ийст Хамптън никога досега не се бяха натъквали на подобно зловещо престъпление и това си личеше отвсякъде. Бяха се струпали ненужно много ченгета в един тесен участък, емоциите също се оказаха прекалено силни и цялата суматоха скоро изби на повърхността.

Накрая Ван Бърън — най-младият детектив от полицейския екип — очерта един квадрат десет на десет метра около труповете и насочи прожекторите към него, за да могат специалистите от съдебната медицина да вземат отпечатъци и проби за ДНК тестове.

Не исках да безпокоя Ван Бърън, затова се приближих към Боби Флахърти — шефа на полицията в Ийст Хамптън, с когото се познавах, откакто се помнех.

— Съобщихте ли вече на семейството на Фейф? — попитах го аз.

— Ще изпратя Ръсти — отговори ми той, посочвайки с кимване застаналия до него мършав полицай, все още с позеленяло лице, както и аз навярно съм изглеждал преди час.

— Пусни ме аз да отида, Боби — помолих го. — По-добре е да го научат от някого, с когото се познават. Трябва само да се върна до паркинга край кея, за да взема колата си.

— Не е нужно да ни помагаш, Том — поклати глава шефът на полицията. Но после се съгласи.

Семейство Фейфър живееше на възвишението в края на глуха уличка в едно от новите предградия на Манток. Беше чудесно място, където хлапетата все още можеха спокойно да играят бейзбол насред улицата, без да им се налага да се разбягват, когато се зададе някой автомобил. Квартал, в който семействата като това на Фейф предпочитаха да отглеждат децата си заради спокойствието. Сега и не подозираха за неописуемата беда, която току-що ги бе сполетяла.

Макар да бе станало доста късно, светлините във всекидневната още не бяха угасени. Смутен и притихнал, аз се прокраднах като някой крадец към малката къща, тънеща в идилична тишина.

Виктор и Алисън Фейфър, заедно с тяхната малка дъщеря Лиза, се бяха разположили удобно върху големия диван, загледани в екрана на телевизора. На близкия стол висеше една чанта с емблемата на „Манток Видео“. Може би гледаха някакъв любовен филм, защото старият Фейфър бе клюмнал и брадичката му се бе отпуснала на гърдите, докато Алисън и Лиза зяпаха прехласнато в екрана. Не откъсваха очи от него дори когато ровеха из голямата купа с пуканки, оставена на дивана между тях двете. В този миг ми се сториха толкова прекрасно, щастливо семейство.

Знаех, че нямаше как да стане безболезнено. Поех дълбоко дъх и едва тогава натиснах звънеца до вратата. Видях през прозореца как Лиза, с розова тениска и бели пантофи, скочи от дивана.

Отвори ми вратата и ми кимна да влизам, като веднага се прибра вътре, защото искаше да догледа филма. Остави ме сам в преддверието, без да заподозре нещо необичайно в среднощното ми посещение.

Но щом се изправих пред тях, лицето ми ме издаде. Алисън се протегна, за да хване ръката ми, а мъжът й се изправи, както си беше по чорапи, и мигом застина.

— Идвам за Ерик — започнах аз, насилвайки се да произнеса думите. — Наистина много съжалявам. Намерили са тази вечер тялото му, заедно с труповете на Рочи и Уалко, в имението на Т. Смити Уилсън до Крайбрежния път. Убит е. Съжалявам, че именно аз трябваше да ви го съобщя.

Бяха само думи, но все едно изстрелях куршуми. Преди още да излетят от устата ми, лицето на Алисън се разтресе, сякаш всеки миг щеше да се разпадне на късчета. И когато погледна към съпруга си, двамата изглеждаха толкова смазани, сякаш можеха да предложат един на друг единствено отломките от това, което бяха само преди пет минути.