Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (81)

78.
Локо

В понеделник, както винаги, трябваше да прескоча до Бруклин за стоката, затова оставих своето тахое у дома и взех кола под наем.

Летовниците, идващи в Ийст Хамптън само за уикендите, нехайно зарязваха автомобили си по тукашните улици и паркинги чак до следващия петък следобед, така че още от площадчето зад жп гарата разполагах с богат избор на коли за крадене. За днес си харесах един десетгодишен избелял форд акорд, толкова невзрачен, че никой не би му обърнал внимание. След всичко на всичко тридесет секунди, посветени на разбиване на ключалката и включване на двигателя — вече бях на път за Бруклин.

Ченгетата разполагаха с голяма мрежа от доносници, обаче и аз си имах доверени хора, които да ми докладват. Всъщност това бяха от същата мрежа, само че аз им плащах по-щедро и играех доста по-грубо.

Тъкмо те ми съобщиха, че напоследък ченгетата много усърдно дебнели Сузи Уок. Заради струпалите се копои се наложи да не бързам да влизам директно при Сузи, а първо да обиколя с колата си няколко пъти квартала, за да се уверя лично как са нещата около неговото свърталище.

При първата ми обиколка всичко ми се стори спокойно и безопасно.

Но щом започнах втория тур, изведнъж забелязах, че един бял микробус беше паркиран твърде необичайно покрай тротоара — съвсем според правилата, на които кварталните полицаи толкова държаха. А при третата обиколка, като се вгледах по-внимателно, видях, че затъмнените прозорци на микробуса изглеждаха доста по-нови от износената му каросерия.

Ако притежавах коефициента на интелигентност на предпазлив бъзливец, щях да обърна колата и да побързам да офейкам по-далеч, но вместо това се оттеглих само временно. Посветих следващите три часа на грижливо гримиране и пълна промяна на облеклото си. Накрая, с новопридобитата си, прошарена в сиво брада и подплънките на раменете си едва се познах в огледалото. Паркирах колата на четвърт миля по-надолу, нахлузих си широка черна шапка и торбесто черно сако, след което продължих пеша до заведението на Сузи Уок.

Не се съмнявах, че се бях дегизирал досущ като евреин, защото на четири пресечки преди къщата на Сузи двамата типа, облечени като мен, ме поздравиха с „Честит празник“. А едно дребно, но симпатично момче от хасидитите ме изгледа с одобрение.

Щом влязох при Сузи Уок, заварих моя човек Диего да крачи нетърпеливо пред тесния си офис.

— Шалом — поздравих аз.

— Шалом и на теб, приятелю — отвърна Диего и нервно погледна часовника си.

— Като ти казвам шалом, наистина точно това имам предвид^[1].

Последните ми многозначително изречени думи привлякоха вниманието на Диего и той се взря по-зорко в мен. След малко на устните му разцъфна лека усмивка.

— Локо? — смаяно прошепна той.

— Точно така, приятелю мой — поклатих глава аз.

Залостихме плътно вратите и на бърза ръка извършихме размяната. Двадесет хилядарки за Диего и хората му, а за мен — стока за сто хилядарки. Дрогата бе опакована в малки картонени и метални кутии за храна за вкъщи с менюта върху тях.

Всичко приключи добре, щом като ми се размина на излизане. Тъкмо се показах от вратата и стъпих на тротоара, когато ме заговори някакъв едър чернокож полицай е надпис NYPD^[2] на гърба на черното си кожено яке. Същият надпис, но с още по-едър шрифт, се мъдреше и на вратата на автомобила му.

— Добре си похапваме, а? — попита ме той.

— Екстра! — самодоволно отвърнах аз и продължих по пътя си. После дори не си направих труда да вдигна поглед към огледалото за обратно виждане, докато потеглях с колата. Щях да се измъкна през моста Уилямсбърг и оттам да се прибера в Лонг Айланд.

— Ей, шефе! — провикнах се към ченгето от прозореца на откраднатия форд акорд, преди да настъпя педала за газта. — Грижовен си като мама!